Ани се промуши покрай в него и влезе във вигвама. Коленичи до неподвижното тяло на една жена и внимателно огледа обрива, покриващ кожата й. Подуши въздуха.
— Не е едра шарка — отбеляза тя. Липсваше характерната за тази болест миризма.
— Какво е тогава?
Пъпките по кожата на жената бяха почернели — това означаваше вътрешен кръвоизлив. Ани докосна челото на болната и разбра, че тя изгаря в треска! Черните й очи бавно се отвориха и я се взряха в нея, ала погледът й бе замъглен и невиждащ.
— Морбили.
Това не беше смъртоносна болест като едрата шарка, но за индианците бе доста опасна. Много хора бяха умрели от усложненията. Ани се извърна към Рейф:
— Боледувал ли си от морбили?
— Да. А ти?
— Аз също. — Ани излезе от вигвама и тръгна да обикаля другите. Във всеки от тях лежаха по двама, трима или четири души в различни стадии на болестта. Старицата, която бяха видели преди, се бе сгушила в ъгъла на един от тях и трепереше. Почти всички, бяха толкова зле, че появата на двамата бели дяволи не им направи никакво впечатление, а дори и да ги бяха забелязали, бяха толкова отпаднали, че не можеха да се мръднат. Двете момченца явно бяха здрави, освен това по кожата на две току-що проходили деца и на едно бебе не се забелязваха издайническите пъпки. Бебето плачеше — нещо необичайно за индиански бивак. Ани се приближи до него и го взе на ръце. Детето начаса спря да пищи и впери в нея огромните си черни очи. Майката, която изгаряше от треска, с мъка повдигна натежалите си клепачи.
— Трябва ми чантата — каза Ани. Люлееше детето и си мислеше какъв огромен труд я чака.
Петнадесета глава
— Не можеш да им помогнеш — бавно и заплашително каза Рейф. — Това е морбили — или ще умрат, или ще оживеят.
— Мога да им дам нещо за сваляне на температурата. Мога да облекча мъките им.
Спореха вече цели десет минути. Тя още държеше бебето на ръце. То й се усмихна, като откри две малки бели зъбчета и лакомо засмука дебелото си юмруче.
— Ами ако някой от воините се почувства по-добре и ме убие, а теб превърне в робиня? Освен това шаманът може да нареди да убият и тебе.
— Рейф, съжалявам, но не мога да си тръгна оттук, преди да съм помогнала на тези хора. Повечето от тях вече са обринати, така че някои ще почувстват подобрение само след няколко дни. Моля те, нека да останем още малко.
Рейф се чудеше как може да бъде толкова мекушав. Напоследък й отстъпваше прекалено много и това не беше на добре.
— Знаеш, че мога да те принудя веднага да напуснеш бивака.
— Знам — каза тя. Беше достатъчно силен, за да я накара да прави каквото той поиска. Тя добре го разбираше, знаеше, че той има достатъчно причини, за да тръгнат веднага от това място, и затова още по-високо оцени постъпката му.
— Опасно е да стоим толкова дълго време на едно и също място.
— Да, но от друга страна, индианският бивак ни предоставя известна сигурност. Кой ловец на награди ще се осмели да ни търси чак тук?
Нито един, призна Рейф наум. И разбра, че отново ще й отстъпи.
— От мен да мине. Четири дни ще ти стигнат ли?
— Би трябвало — замислено отвърна тя.
— По-дълго не можем да останем. Размърдат ли се индианците, ще трябва да изчезваме.
— Добре. — Рейф беше напълно прав. Нищо не й гарантираше, че щом се грижи за тях, те ще се отнесат доброжелателно към нея.
Беше преброила шестдесет и осем души. Никога не бе лекувала толкова много пациенти едновременно и не знаеше откъде да започне. Първо обиколи всички вигвами и провери състоянието на всеки болен. Някои прекарваха по-леко болестта, други — по-тежко. Старицата, която явно се бе опитвала да се грижи за целия бивак, събра смелост и започна да крещи на Ани, коленичила да преглежда болните в нейния вигвам. Рейф хвана старицата за ръцете й я дръпна назад.
— Престани — остро каза той, като се надяваше, че тонът му е достатъчно красноречив и старицата ще остави Ани на мира. Съжаляваше, че не говори езика на апахите, а явно никой от индианците не знаеше английски. Старицата изпълзя обратно в ъгъла си и започна да мята гневни погледи на пришълците.
Случаите на черни морбили бяха безнадеждни, макар че Ани бе виждала хора, преодолели тази болест. Най-голяма опасност представляваше покачването на температурата, защото болните можеха да получат гърчове. Дори и да оживееха след това, мозъчните им функции щяха да бъде разстроени завинаги. Освен това можеха да развият пневмония или други усложнения. Разумът й подсказваше, че усилията й ще бъдат напразни, ала Ани не се вслуша в него и продължи да изпълнява дълга си. Дори и да успееше да спаси само един човек, това щеше да бъде изкупление за смъртта на Треърн.