Старицата затътри крака към тях. Посочи с пръст гърдите си и каза „Джакали“ — Ани предположи, че това е името й — сетне посочи към съда с чая. Лекарката й го даде. Джакали го подуши и отпи малко. Върна тенджерата, като говореше и кимаше — опитваше се да им покаже, че е готова да им помага.
Ани посочи към себе си, сетне към Рейф и произнесе имената им. Старицата ги повтори, като изговаряше отделните срички отчетливо и рязко. Ани се усмихна и кимна и с това представянето бе завършено.
Още две ръце щяха да бъдат добре дошли. Само тази жена и двете момченца не даваха признаци на зараза. Трябваше да нахранят хората и след като раздаде чая, Ани реши да свари слаб бульон от запасите пушено месо, които намери в бивака. Не видя никъде голям казан, затова трябваше да ползват няколко тенджери. Рейф накладе огън и Ани обясни на старицата как да свари супата. Джакали кимна, че е разбрала.
— Какво друго трябва да направим? — попита Рейф.
Ани разтри умореното си чело.
— Трябва да направя сироп за кашлица от пчелинок, защото мнозина от болните се задушават. Някои имат пневмония. Освен това трябва да ги окъпем в студена вода, за да свалим температурата.
Рейф я притисна към себе си и дълго я държа в прегръдките си. Искаше му се тя да си почине малко ала им предстоеше още много работа, докато премине кризата. Целуна косите й.
— Ще започна да ги къпя, докато ти приготвяш лекарството за кашлица.
Рейф се бе наел с непосилна задача. Само трима от общо седемдесет души, колкото наброяваше индианското племе, бяха здрави. С бебето с щръкналата коса ставаха четири. Сред болните имаше и старци, и младежи, и хора на средна възраст, и яки мъже, и нежни девойки. Рейф събличаше мускулестите мъже, като с някои от тях трябваше да се бори, за да облекчи огъня на треската със студена вода. Тъй като познаваше понятията и правилата на апахите за приличие, който се различаваха от тези на белите, но също бяха толкова строги, се стараеше да не разголва жените повече от необходимото. Повдигаше полите и навиваше ръкавите им, за да измие със студена вода ръцете и краката им.
С децата се оправяше по-лесно, ала те се плашеха прекалено много. Някои започваха да викат, още щом ги докоснеше. Рейф внимателно събличаше дрехите им и миеше трескавите малки телца. Едно четиригодишно момче не спря да плаче, докато той го държеше в скута си и разтриваше схванатите му крачета. Сетне го прегърна и го люля, докато детето не потъна в неспокоен сън. След това Рейф изнесе тялото на майка му, която бе умряла преди минути. Джакали избухна в ридания, щом видя трупа увит в одеяло, а двете момченца избягаха и се скриха.
Мъката в очите на Ани прободе сърцето му.
Рейф познаваше обичаите на апахите при смъртен случай, но не знаеше как да ги спазят сега. Индианците напускаха веднага вигвама, където бе настъпила смърт, ала Рейф не можеше постоянно да пренася болните от един вигвам в друг. Освен това не знаеше как апахите погребват мъртъвците си. В края на краищата реши да остави това на Джакали — тя щеше да реши как да постъпи, за да спази традициите.
Къпането на болните можеше да продължи до безкрайност. Някои се унасяха и Рейф ти оставяше на спокойствие, други се мятаха в треска и трябваше непрекъснато да ги мокри със студена вода. Мъжът и двете жени, които помагаха на Джакали, също бяха повалени от болестта през тази нощ.
Ани ходеше от болен на болен и раздаваше сироп за кашлица на онези, които се задушаваха. По-леките случаи — лекуваше с отвара от исоп и мед.
Цяла нощ не склони глава, защото се страхуваше, че някой може да получи гърчове от високата температура. Запари още чай от върбови кори и часове наред го наливаше в гърлата на мятащите се и буйстващи пациенти. Мнозина лежаха в несвяст, а децата плачеха сърцераздирателно. Ани се стараеше да облекчи сърбежа с ябълков оцет. Бебето започваше да пищи, щом огладнееше или усетеше, че майка му не е до него. Младата жена бе твърде отпаднала, за да стане и да го успокои.
До изгрев слънце умряха още пет души.
Ани се влачеше като пребито псе, но продължаваше да обикаля с чая от върбови кори. Умората бе изкопала огромни черни кръгове под очите й. Влезе в един вигвам и видя как един мъж отчаяно се опитва да се претърколи, за да докосне жената, която лежеше безжизнено до него. Със свито сърце Ани се втурна към индианката, която не бе мъртва, а спеше. Мъжът, който през нощта една не се бе задушил, явно вървеше към подобрение. Лекарката въздъхна с облекчение и го дари с ослепителна усмивка. Тъмните му лъскави очи се спряха за миг върху лицето й, сетне мъжът със стон рухна на постелята.