Тя го подхвана с ръка под раменете и го приповдигна, за да отпие от чая. Индианецът не се възпротиви. Когато тя отново го настани удобно, мъжът я погледна учудено, сетне промърмори нещо на гърления си език. Ани докосна челото му с хладната си ръка и му направи знак да заспива. Той последва съвета й и затвори очи.
Препъна се, докато напускаше вигвама Рейф моментално я прихвана с ръка през кръста.
— Хайде, стига вече — нежно каза той. — Трябва да поспиш. — Поведе я към одеялата, които беше постлал под сянката на едно дърво, и тя се стовари като труп върху тях. Искаше й се да продължи работата си, ала усещаше, че силите й са изчерпани. Щом главата й докосна одеялото, на часа заспа.
Двете момченца се приближиха и впиха любопитни погледи в тях. Рейф сложи пръст на устните си. Огромните им черни очи се извърнаха.
Той самият бе пребит от умора, ала щеше да почива по-късно, когато Ани се събудеше. Искаше да я чувства до себе си, докато спи, да попива топлината на стройното й тяло, да усеща магическото й обаяние. А най-вече искаше да я пази.
На третия ден Ани едвам се държеше на крака. Беше спала само няколко часа, както и Рейф. Бяха умрели общо седемнайсет души, осем от които деца. Тяхната смърт я огорчи най-много.
Щом й останеше свободна минута, вземаше на ръце пухкавото бебче, което пращеше от здраве. То й се струваше като оазис сред пустинята. Детето гукаше, мъркаше, размахваше пълните си ръчички и се усмихваше на всеки, който го гушнеше. Допирът до малкото подвижно телце сякаш сваляше за миг бремето на умората от плещите й.
Майката и бащата на момиченцето лека-полека се съвземаха. Младата индианка от време на време даряваше детето си с усмивка. Кръглоликият воин спа през по-голямата част от деня, ала треската му бе преминала и вече не се задушаваше.
Внезапно едното от двете здрави момченца вдигна висока температура и започна да се гърчи конвулсивно. Макар че Ани непрестанно му даваше чай от върбови кори, то умря още същата нощ, дори без да се обрине. Само Тъмните петна по венците му издаваха болестта, отнесла живота му. Ани избухна в ридания.
— Не можах да му помогна — изхлипа тя. — Направих всичко възможно, ала не се преборих с болестта. Те продължават да умират.
— Тихо, скъпа — прошепна той. — Ти направи невъзможното.
— И въпреки това не можах да го спася. Бе едва на седем години.
— Умряха и по-малки деца. Знаеш, че те нямат никаква защита срещу заразните болести, скъпа. Още от самото начало знаехме, че мнозина от тях ще умрат.
— Мислех си, че ще мога да им помогна. — Гласът й бе писклив и отчаян.
Рейф повдигна ръката й към устните си и я целуна.
— Ти им помогна, скъпа. Всяко докосване на ръцете ти им помага.
Тя все още не бе убедена, че е направила всичко възможно. Запасите й от върбови кори свършиха. Друго средство против треска беше кочата билка, но тя не вирееше в този край. Джакали й показа някакви кори, Рейф каза, че били от трепетлика, ала жените явно ги бяха събирали някъде на север, защото запасите не бяха големи. Ани свари чай от тях, ала той не бе така ефикасен или пък трябваше да го направи по-силен. Беше толкова изтощена, че не можеше да мисли.
Джакали непрекъснато разнасяше канчета с бульон и разквасваше пресъхналите гърла. Здравото момченце вървеше като сянка по петите на Рейф и не сваляше поглед от Ани.
На четвъртия ден някои от воините показаха явни признаци на подобрение и започнаха да мятат към Ани погледи, изпълнени с омраза и презрение. Тя очакваше, че Рейф ще даде сигнал да потеглят.
Наместо това, късно следобеда той се приближи към нея с бебето в ръце. То гореше от треска и плачеше сърцераздирателно с разперени ръчички и краченца. По коремчето му бяха избили черни пъпки.
Шестнадесета глава
— Не — дрезгаво извика Ани. — Не! Не може да бъде! Сутринта й нямаше нищо! — Говореше и сама не си вярваше. Болестите никога не се проявяват по едно и също време и с еднакви симптоми.
Лицето на Рейф бе мрачно. Само един от индианците, който имаше черни петна, белег на вътрешен кръвоизлив, бе прескочил трапа. Той беше як мъж, а не бебе и въпреки това все още беше много зле. Рейф знаеше, че за бебето няма надежда.
Ани притисна малкото телце към гърдите си. Бебето — спря да плаче, ала продължаваше яростно да рита с крачета, сякаш се мъчеше да прогони болката.
Беше опасно да се дават лекарства на толкова малко дете, но нямаше друг избор. Може би слабият чай от трепетлика щеше да облекчи страданията на бедното създание. Ани даде на детето една глътка от лековитата течност, сетне цял час ми ръчичките и крачетата му със студена вода. Най-после бебето заспа и тя го отнесе при майка му.