— Какво прави тази жена? — извика Ани и се притисна към него.
— Тя не иска детето да умре във вигвама — безучастно каза Рейф. Може би бебето вече бе мъртво — беше прекалено тъмно и не можеше да забележи дали още диша. Усети как топлото тяло на Ани вибрира под пръстите му и как странна енергия се влива в жилите му.
Никога не бе й споменавал за особената й дарба, не бе й задавал никакви въпроси. Беше почти сигурен, че тя не подозира каква сила притежава, а той бе запазил откритието си в тайна, може би от чист егоизъм, защото искаше да притежава нещо от нея, за чието съществуване не знае никой. Какво ли чувстваха другите хора, когато Ани ги докосваше? Дали усещаха същия неудържим прилив на страст, който тя предизвикваше у него? Сигурно не, по-скоро нейните докосвания успокояваха индианските воини, отколкото ги възбуждаха. Рейф дълго бе размишлявал за необикновената дарба на Ани и се бе чудил какви са границите й.
Успокои се, когато разбра, че тя не може да върши чудеса — хората продължаваха да умират, въпреки че тя ги докосваше. Ала ако осъзнаеше силата, която притежаваше, Ани щеше да се опитва да я прилага и в най-безнадеждните случаи. Рейф не споделяше откритието си с нея и по тази причина. Тя и без друго даваше всичко от себе си, за да помогне на болните; до какви ли крайности щеше да стигне, ако използваше и вълшебната си сила? Какво дълбоко разочарование щяха да й причиняват неуспехите, защото тя щеше да ги смята за собствени грешки и щеше да хвърля все по-големи и по-големи усилия. Колко много усилия щеше да й коства прилагането на дарбата й и нямаше ли сърцето и духът й да отстъпят под тежестта на непосилното бреме.
Всичките му инстинкти крещяха, че трябва да я пази и закриля. Бе готов да се бие до смърт, за да я защити. Ала можеше ли да гледа безучастно как бебето умира, като знаеше, че Ани би могла да го спаси? Можеше и да не успее — бебето можеше да умре след минута, но Ани бе единственият му шанс за спасение.
Рейф се хвърли светкавично напред и изтръгна безжизненото телце от ръцете на Джакали, без да даде възможност на старицата дори да гъкне. Обърна се и подаде детето на Ани.
— Прегърни я — процеди през зъби той. — Притисни я до гърдите си. Разтрий гръбчето й с ръце и се съсредоточи!
Ани още не можеше да осъзнае какво става, но машинално притисна бебето към себе си. То бе още живо, ала изгаряше от треска.
— Какво трябва да правя? — смутено попита тя.
Джакали пищеше истерично и се опитваше да се докопа до детето. Рейф я отблъсна назад.
— Махай се! — каза той ниско и дрезгаво и старицата застина. Светлите му очи горяха от ярост и пронизваха мрака. Приличаше на зъл демон. Джакали изпищя ужасено и не посмя повече да го доближи.
Рейф се обърна към Ани.
— Седни — излая той. — Сядай долу и прави, каквото ти казвам.
Тя се стовари в пръстта, пясъкът изскърца под тежестта на тялото й. Студеният нощен вятър свистеше в ушите й и развяваше косите й.
Рейф клекна пред нея и положи бебето на гърдите й, така че сърцата им да тупкат едно до друго. Взе ръцете й и го сложи върху малкото гръбче.
— Съсредоточи се! — Тонът му бе неумолим. — Почувствай топлината. Предай я на детето!
Ани местеше погледа си от Джакали към Рейф и се питаше дали тия двамата не са полудели.
— Каква топлина? — заекна тя.
Той сложи ръцете си върху нейните и ги притисна към бебето.
— Твоята топлина — прошепнаха устните му. — Съсредоточи се, Ани! Пребори се с болестта чрез нея!
Тя не разбираше за какво става дума — може ли да победиш треската чрез топлина? Очите на Рейф блестяха като ледени кристали на лунната светлина и тя не можеше да откъсне поглед от тях — бездънната им дълбина я повлече някъде надолу и мракът около нея сякаш се разсея.
— Съсредоточи се! — отново каза Рейф.
Тя усети някакво пулсиране дълбоко в себе си. Очите му сякаш я бяха приковали и я изпълваха цялата — вече не виждаше нищо друго. О, Боже, не е възможно да виждам толкова ясно в мрака. Нямаше луна, само бледа звездна светлина. Очите му бяха безцветен огън, който я отвеждаше някъде далеч. Пулсирането се усили.
Това е сърцето на бебето, помисли си тя, усещам туптенето му. Или пък е моето сърце. Пулсирането изпълни цялото й тяло, заля я като мощна приливна вълна. Да, приливът я повдигна и я понесе. Тя усети дълбоки ритмични тласъци, които я обляха с осезаема топлина. Долови далечното бучене на океана. А онова, което бе сметнала за луна, всъщност беше слънцето, което печеше силно и я изгаряше. Ръцете й също горяха, а пръстите й пулсираха. Помисли си, че кожата й ще се разпука от енергията, която я изпълваше отвътре.