Сетне приливът се превърна в ударни вълни, които се разбиваха на някакъв непознат бряг. Светлината стана още по-ярка, но бе по-мека и всичко се виждаше по-ясно. Тя плуваше на гребена на една вълна и пред погледа й се разстилаха безкрайни хоризонти. Просторни зелени равнини, кафяви хълмове, сини морета и океани — това беше земята, всичките й любими хора живееха на това място.
Пулсирането отстъпи място на постоянно бучене, Ани се чувстваше едновременно натежала от умора и лека като перце, сякаш наистина летеше във въздуха. Ярката светлина започна да избледнява и тя почувства как топлото телце, притиснато до гърдите й, шава неспокойно и рита с краченца.
Повдигна натежалите си клепачи, а може би очите й са били отворени през цялото време, но тя е била сляпа. Обзе я някакво странно чувство: като че ли се бе събудила на непознато място и не знаеше къде се намира.
Поне това място й беше познато. Тя седеше в калта на края на индианския бивак, а Рейф бе коленичил пред нея. Джакали клечеше малко встрани и гледаше като втрещена.
Беше ден. Слънцето бе изгряло, а тя не бе забелязала. Може би беше заспала и бе сънувала всичко това, но се чувстваше толкова омаломощена, сякаш не бе мигнала от дни насам. Слънцето грееше високо над главата й, значи бе късно сутринта.
— Рейф? — попита тя с глас, издаващ изумление и дива тревога.
Той протегна ръце и пое детето, което плачеше и риташе с крачета. Температурата му бе спаднала и пъпките не бяха толкова тъмни. Бебето шаваше неспокойно в ръцете му, а майката сигурно бе обезумяла от тревога. Рейф целуна копринено меката щръкнала косица и подаде бебето на Джакали. Тя пое мълчаливо малкото телце и го притисна към хлътналите си гърди. Тогава Рейф се приближи към Ани и я взе в прегръдките си.
Всичките му мускули бяха изтръпнали, цялото тяло го болеше. В душата му цареше смут. Колко ли време бе минало, откакто потъна в тъмните кладенци на очите й и… нещо стана. Не можеше да даде обяснение за случилото се. Спомняше си, че тя го зовеше, а той й отвръщаше с пламенна безгранична страст. Рейф я взе на ръце, вдигна я и я понесе далеч от бивака.
Вървя по течението на потока, докато не забеляза рядка горичка, където щяха да бъдат скрити от враждебни погледи. Постла одеялото, постави нежно Ани върху него и свали дрехите й, които му пречеха да почувства топлината на кожата й.
— Ани! — дрезгаво прошепна Рейф и разтвори бедрата й с големите си, мазолести ръце, контрастиращи с бялата й кожа. Членът му бе така набъбнал от възбуда, че не можеше да си поеме дъх. Тънките й ръце обвиха раменете му и той потърси влажния топъл отвор на тялото й. Вагината й ритмично се сви около члена му, а бедрата й обгърнаха ханша му.
Рейф не осъзнаваше мощните движения на тялото си. Усещаше как в него нахлува поток от вибрираща енергия, който го отнася надалеч. Никога не се бе чувствал толкова жизнен, силен и пречистен. Чу вика на Ани, мощните спазми на оргазма й го разтърсиха и семето му започна да излиза на силни тласъци. Воден от първичен инстинкт, Рейф вкара члена си още по-навътре, за да достигне утробата й, и преди още последните конвулсии да стихнат, разбра, че Ани е заченала.
Отпусна се омаломощен на одеялото до нея, като все още силно я притискаше към тялото си. Тя въздъхна лекичко, затвори очи и заспа с глава на рамото му. Рейф се чувстваше, като че ли някой го бе ударил с юмрук в гърдите и му бе изкарал въздуха, но всъщност за първи път от години прогледна.
Четирите години преследване и бягство го бяха превърнали в хищно животно: водеше се само от инстинкта за самосъхранение, доверяваше се само на светкавичните си рефлекси. Сега вече не беше сам — трябваше да се грижи за Ани и детето. Беше сигурен, че тя е заченала, и затова трябва да мисли за бъдещето. Толкова дълго беше живял само с настоящето, че самата представа за бъдеще му се видя странна.
По някакъв начин трябваше да докаже невинността си. Не можеха вечно да бягат, дори и да се установяха на някое затънтено място, непрекъснато щяха да се оглеждат и да се страхуват, че някой ловец на награди или представител на закона ще успее да ги открие. Бягството трябваше да свърши.
Едно е да знаеш какво трябва да направиш, съвсем друго е да го постигнеш. Умората си казваше думата и мислите му се объркаха. Очите му се затвориха сами. И по дяволите, отново бе възбуден. Полузаспал, той я обърна към себе си, вдигна бедрото й и нежно се плъзна в нея. Успокои се и заспа.
Короните на дърветата не можеха да ги скрият от силното обедно слънце. Рейф усети как палещите лъчи изгарят крака му и отвори очи. Огледа се и разбра, че са спали не повече от час, но се чувстваше отпочинал. По дяволите, как можаха да спят голи, посред бял ден и толкова близо до индианския бивак? Не че не се нуждаеха от почивка, но все пак трябваше да проявят по-голяма предпазливост.