Ани изкрещя този въпрос в лицето на Рейф. Тресеше се от страх и гняв. Той я прегърна; в суровия му поглед също се четеше гняв.
— Може би никога не си искала толкова силно да спасиш някого, както това дете! — извика той. — Може би никога преди не си се съсредоточавала така! Може би си била много млада, може би тези способности се развиват с възрастта!
Ани яростно започна да го удря с юмруци по гърдите, от очите й се стичаха сълзи от гняв и болка.
— Не ги искам! — Приличаше на малко дете, което се бунтува, защото го карат да яде някой омразен зеленчук. Как ще живее с такова бреме? Представи си как безкрайна процесия от болни и сакати се точи към дома й и й прилоша.
Гневът на Рейф премина така внезапно, както бе дошъл.
— Зная, скъпа.
Тя се отдръпна и мълчаливо се облече. Разумът й се присмиваше на чутото — такива неща не съществуват, това са измислици. Бяха я учили да разчита на собствените си знания и умения. И на късмета, разбира се. Никой от преподавателите й не бе споменал, че има „ръце, които лекуват“.
Ала те не бяха имали възможност да забележат дарбата й, защото се правеха, че не я виждат, и я презираха. Дори и да бяха разбрали, че тя превъзхожда с нещо колегите си, дали щяха да й го кажат? Едва ли.
Нямаше логическо обяснение за онова, което се случи през изминалата нощ. Дори и да приемеше твърдението на Рейф, че ръцете й лекуват, събитията от нощта, тоталното потапяне в нещо огромно… извънземно далеч го надхвърляха. Тя си спомни как пулсираха ръцете й, как пулсирането обхвана цялото й тяло и сетне премина в бебешкото телце — сякаш сърцата им бяха свързани. Спомни си как кристално дълбоките очи на Рейф я погълнаха.
Спомни си как страстно се любиха после — сякаш той искаше да достигне дълбините й и все не можеше. Спомни си как се вкопчи в тялото му и как ханшът й се люлееше И повдигаше ритмично като истерично биене на барабан. Внезапно прозрение осени разума й и тя разбра, че е забременяла.
Блажено спокойствие се разля по тялото й. Крадешком погледна към Рейф. Едва ли новината щеше да го хвърли във възторг.
Отново погледна ръцете си и най-сетне се съгласи, че единствено твърдението на Рейф може да обясни случилото се. Не всичко в действителността се подчинява на законите на логиката.
— Просто не знам какво ще правя — тихо промълви Ани.
Рейф я прегърна през кръста и я поведе към бивака.
— Просто ще имаш повече работа — отвърна той. — Нищо не се е променило, само че вече познаваш истинските си възможности.
Седемнадесета глава
В бивака цареше тишина, но всичко беше някак по-различно. Усещаше се, че кризата е преминала. Ани влезе във вигвама, където живееха родителите на бебето, и завари младата индианка да седи насред постелята и да дава чай на бебето, което шаваше в скута й. То все още имаше треска и телцето му бе покрито с пъпки, ала по всичко личеше, че ще оживее. Ани прегледа майката и се усмихна, защото състоянието на жената бе значително по-добро и след ден-два тя щеше да бъде на крака. Кръглоликият баща също бе буден и въпреки че нямаше висока температура, все още бе твърде изтощен от болестта. Двамата родители не сваляха погледите си от Ани и високия бял мъж, който не се отделяше от нея като ангел-хранител. В очите им не се четеше страх. Индианецът каза нещо и махна към бебето. Макар че не знаеше езика, Ани разбра, че им благодари.
Тя излезе от вигвама, плътно следвана от Рейф. Един бял мъж стоеше на около петнайсет метра от тях с пушка в ръка. Ани се вцепени, кръвта се дръпна от лицето й и то стана бледо като на мъртвец. Рейф полека я избута настрани.
Лицето на мъжа бе загрубяло и сбръчкано като износена кожа, косата му бе посивяла, макар че Ани не му даваше повече от петдесет години. Беше висок, със стройно и здраво тяло като на мустанг. Левият му клепач не се отваряше напълно и окото му сякаш намигаше. На кожената му жилетка висеше метална значка.
— Атуотър — представи се той със сух, стържещ глас. — Федерален съдия-изпълнител. Рафърти Маккей, ти си арестуван. Хвърли бавно пистолета, синко, защото хич не ми е приятно да стърча насред индиански бивак и ако ме ядосаш, тая пушка ще те разкъса на парчета.
Рейф седеше на земята, ръцете му бяха здраво вързани на гърба. Атуотър заплаши, че ще върже и Ани, ако се опита да му помага, затова Рейф й заповяда да не мърда. Тя седеше близо до него, лицето й бе бяло като платно, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.