Воините гледаха мрачно. Най-едрият измежду тях, висок почти колкото Рейф, се чудеше дали някога ще проумее поведението на бледоликите. Между двата народа съществуваха вражда и омраза, но въпреки това белият воин и странната му жена положиха огромни усилия, за да спасят племето му. Мъжът си спомни как лежеше гол, а белият воин го миеше със студена вода — това беше нещо невероятно. Ами жената, тя беше вълшебница… как го докосваха ръцете й… бяха хладни, но излъчваха странна топлина, която го облекчи. По тялото му се разля блажено усещане. Тези ръце го дариха с покой и му помогнаха да надвие треската. Бялата магьосница спаси бебето на Лозун. Джакали разказваше, че то било толкова близо до света на сенките, че в тялото му не останал дъх. Белият воин знаеше каква сила притежава жена му и я закриляше. Така трябваше да бъде.
Тогава дойде другият бледолик, насочи пушката си към белия воин и го върза с въже като пленник. Джакали побесня, караше го да застреля белия натрапник, ала той реши да изчака и да види какво ще стане. Тримата бледолики седнаха на земята и заговориха на техния странен език. По едно време по-възрастният воин отряза въжето и сега се готвеха да тръгват. Да, бледоликите наистина бяха особени хора. Колкото и да бе благодарен на бялата магьосница, се радваше, че си отиват.
Щяха да пътуват на изток, през земите на неговия народ и се нуждаеха от закрила. Народът му смяташе всички бледолики за врагове, ала тези хора не биваше да бъдат убити. Това би било позор за племето. Той подаде един мънистен амулет на Джакали и й каза няколко думи. Старицата го отнесе на бялата магьосница, чиито коси обграждаха лицето й като сияйно слънце. Старият бледолик знаеше езика на племето и преведе думите на Джакали. Магьосницата се усмихна. Белият воин не сваляше орловия си поглед от жена си.
Индианецът с облекчение наблюдаваше как бледоликите напускат бивака.
Ани обръщаше амулета от всички страни и се наслаждаваше на изкусната плетеница. Атуотър им обясни, че това истинско произведение на изкуството представлява нещо като паспорт за безопасно преминаване през индианските територии.
Щяха да минат седмици, докато стигнат до Ню Орлийнс — трябваше да прекосят Ню Мексико, Тексас и Луизиана. Атуотър предложи да се качат на влака, ала Рейф категорично отхвърли тази идея. Съдията изпадна в мрачно настроение.
Щом се отдалечиха от индианския бивак, Атуотър внезапно насочи дулото на пушката си към Рейф. Тъй като съдията му бе отнел оръжията, Маккей спря коня, погледна го злобно в очите и изсъска:
— Няма ли да ходим в Ню Орлийнс?
— Не съм казал нищо такова — отвърна Атуотър. — Просто ти нямам доверие. Предупредих те, че мразя да ме правят на глупак, но на теб сигурно не ти пука от това. Затова ще те предпазя от изкушение, така да се каже. Сложи си ръцете отзад на гърба.
Рейф се подчини с мрачен израз на лицето. Ани спря кобилата си до тях и Атуотър я изгледа подозрително:
— По-добре не се приближавайте, госпожо!
— Няма защо да го връзвате — възрази тя. — Ние искаме много повече от вас да изясним нещата. Няма да избягаме!
Атуотър поклати глава.
— Спорът е безсмислен. Нямаше да съм никакъв съдия, ако вярвах на всеки престъпник, който твърди, че няма да избяга.
— Нека да ме върже, Ани — уморено каза Рейф. — Няма да умра, я?
Това й беше ясно, ала Ани знаеше от собствен опит колко е неприятно да си вързан. Мина й през ум сама да се справи с Атуотър, ала те се нуждаеха от него; той разполагаше с необходимата власт, за да им помогне да разобличат истинските престъпници. Освен това, дори и най-закоравелите убийци щяха добре да си помислят, преди да посегнат на един федерален съдия-изпълнител.
Атуотър не развърза Рейф, дори и когато спряха, за да пренощуват — Ани трябваше да го храни. Беше изтощена от дългите дни и нощи, преминали в грижи за болните, и едвам се крепеше на крака. Веднага щом изми съдовете от вечерята, грабна едно одеяло и го постла между двамата мъже. Суровият поглед на Рейф й подсказа, че начинът, по който щяха да спят, не му е по вкуса: не можеше да прегръща Ани в непосредствената близост на Атуотър. Тя въздъхна, а Рейф безмълвно легна на около половин метър от нея.
Лежеше и я гледаше.
— Ще можеш ли да спиш? — загрижено го попита тя.
— Толкова съм изморен, че и прав ще заспя — отвърна той. Тя не му повярва, ала така й се спеше, че не можа да изчака и да види дали Рейф ще заспи. Искаше й се да бъде по-близо до него. След толкова нощи, прекарани в прегръдките му, сега се чувстваше самотна и изоставена. Все пак, ако се протегнеше, можеше да го докосне.