— Всичко ще бъде наред. Не ме хванаха цели четири години, та сега ли? Ако документите са изчезнали… не знам как ще се оправим с Атуотър, дори и да са там, пак не знам какво ще правим. Съдията сигурно ще се възпротиви срещу шантажа.
— Няма — отвърна тя. В гласа й прозвуча решителност.
Рейф остави кобура с револвера в хотела, но затъкна резервния си пистолет отзад в колана си. Атуотър му донесе палто, от ония, които се носеха на Изток, и друга шапка. Ани напудри косата и брадата му. След като реши, че е дегизиран до неузнаваемост, Маккей извървя седемте пресечки, които го деляха от банката, където беше оставил документите. Никой не обърна никакво внимание на високия сивокос мъж, който се движеше с грация на пантера.
Рейф знаеше, че хората на Вандербилт си нямат никакво понятие къде е скрил документите: ако беше заподозрял, че архивът е скрит в Ню Орлийнс, Вандербилт щеше да изпрати цяла армия да претърси града, включително и банковите сейфове — никой нямаше да смее да му се противопостави. Ако бяха намерили документите, нямаше да хвърлят толкова усилия, за да хванат Рейф. Никой нямаше да му повярва без достатъчно убедителни доказателства. Вандербилт явно не се безпокоеше, че Дейвис може да направи признания. Показанията на бившия президент щяха да имат тежест само в Южните щати, а там това би означавало линчуване — не, Вандербилт нямаше основания да се страхува от Дейвис.
Най-лесният начин за уреждане на нещата бе Рейф да предаде документите на Вандербилт, като в замяна поиска отмяна на обвинението в убийство, но тази идея не му се нравеше. Не искаше паралията да се измъкне, без да си плати за престъпленията. Рейф искаше и Джеферсън Дейвис да си плати, само че не беше убеден дали има право да го обвини в предателство. Мисълта, че стотици хиляди южняци преживяха поражението, защото съхраниха гордостта си неопетнена, всяваше смут в сърцето му. Познаваше гордата и свободолюбива южняшка душа и добре знаеше, че новината за предателството на Дейвис ще разколебае както личното, така и патриотичното самочувствие на земляците му. Щеше да страда не само президентът, но и всеки мъж, сражавал се за родината си, всяко семейство, дало свидни жертви. Северняците щяха да получат възмездие, защото Вандербилт вероятно щеше да бъде съден за предателство и дори разстрелян, ала южняците щяха да се изпълнят единствено с горчиво разочарование.
Щом наближи банката, Рейф извади ключа от сейфа и впи поглед в него. Цели четири години го беше пазил в ботуша си. Надяваше се, че го вижда за последен път.
С ключа и името, записано в банковия архив, веднага получи пакетчето. Не разви мушамата в банката, а я пъхна под палтото си и бързо закрачи към хотела.
Почука на вратата на Атуотър, минавайки покрай нея. Тя начаса се отвори и съдията го придружи до неговата стая. Ани стоеше напрегнато до леглото, лицето й бе бяло като платно. Щом го видя, се поуспокои и се хвърли в прегръдките му.
— Имаше ли някакви проблеми? — попита Атуотър.
— Никакви — отвърна Рейф, измъкна пакетчето изпод палтото си и го подаде на съдията.
Атуотър седна на леглото и внимателно разгърна мушамата. Купчината листове беше дебела няколко сантиметра и мина доста време, докато я прегледа. Рейф чакаше спокойно, прегърнал Ани. Съдията отделяше по-голямата част от документите настрана, но някои листове задържа, за да ги прегледа повторно. Когато привърши, погледна към Рейф и подсвирна:
— Синко, изобщо не ми е ясно, защо наградата за главата ти не е десет пъти по-висока. Би трябвало да си най-търсеният мъж на земята. С тези документи можеш да събориш цяла империя.
Рейф го изгледа цинично и отвърна:
— Ако наградата беше по-висока, любопитството на прекалено много хора щеше да бъде привлечено. Някои щяха да започнат да задават въпроси, както вие попитахте толкова важна клечка ли е Тенч.
— И отговорът щеше да бъде, че не е. Той е бил просто един прекрасен младеж. Да, и моето любопитство се пробуди — Атуотър отново погледна към документите. — Този кучи син предаде страната, той е причина за смъртта на хиляди невинни хора от двата лагера. И бесилка ще му е малко. — Този път съдията не си направи труда да се извини на Ани, че псува.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
Атуотър се почеса по главата.
— Не знам точно. Аз съм човек на закона, не съм политик, а имам усещането, че някой политик трябва да се заеме с тая работа, проклети да са подлизурските им души. Извинете ме, госпожо. Не познавам никой човек, разполагащ с достатъчно власт, за да се справи със случая. Доколкото разбирам, някои от онези мръсници във Вашингтон, извинете ме, госпожо, сигурно прибират част от парите, които е натрупал Вандербилт. Ако използваме документите преди обвинението в убийство да бъде отменено, богаташът сигурно няма да упражни влиянието си, за да го премахне. Ще се радва да увиснеш заедно с него на бесилото. Първо трябва да издействаме отмяна на обвинението в убийство.