Феноменалната памет на Дейвис не бе нещо ново за Рейф. Той превъзмогна чувствата си и се ръкува с бившия президент.
— Добре съм, сър.
Маккей представи Ани, която също се ръкува с Дейвис. Ръката на бившия президент й се стори тънка и суха и тя я задържа малко по-дълго от необходимото. Проницателните му очи изглеждаха замислени, когато погледът му се плъзна по стиснатите им ръце.
Рейф спусна клепачи, обладан от странна ревност. Дали Ани искаше да му внуши нещо чрез докосването си? Изразът на Дейвис видимо се смекчи.
— Съдията Атуотър не ми съобщи името ви, когато ме помоли за тази среща. Моля, седнете! Искате ли да пийнете нещо преди вечеря?
— Не, благодаря ви — отвърна Рейф. — Съдията не е споменал името ми, защото някой би могъл да го чуе. Обвинен съм в убийство, сър, и причината за това са тези документи.
Ани наблюдаваше финото, аскетично лице на бившия президент, докато Рейф му разказваше за събитията от последните четири години. Това беше най-интелигентното лице, което бе виждала някога — с високо и широко чело и черти, излъчващи благородство. Вестниците на Севера го бяха нарекли предател на нацията и тя предполагаше, че в това се крие известна истина, ала също така Ани виждаше в него лидера на Южните щати, борещи се за самоопределение. Дейвис излъчваше крехкост и уязвимост, които вероятно се дължаха на двете години в затвора; в прекрасните му очи прозираше дълбока тъга.
Щом Рейф завърши, бившият президент мълчаливо протегна ръка, за да вземе документите. Запрелиства ги безмълвно, сетне се облегна назад и затвори очи. Изглеждаше сломен и съкрушен.
— Мислех, че този архив е унищожен — промълви той след малко. — Ако беше така, г-н Тилмън щеше да е още жив, а вашият живот нямаше да бъде съсипан.
— Разкритието нямаше да бъде особено приятно и за Вандербилт.
— Имате право.
— Вандербилт постъпи глупаво — заяви Рейф. — Сигурно си е мислел, че могат да го шантажират с тези документи.
— Аз не бих постъпил така — отвърна Дейвис. — Те трябва да бъдат използвани, за да бъде доказана невинността ви.
— Защо го направихте? — внезапно попита Рейф с натежал от горчивина глас. — Защо взехте парите, макар и да знаехте, че всичко е свършено? Защо продължихте войната?
— Питам се дали сте чел личните ми бележки — въздъхна Дейвис. — Мой дълг беше да запазя Конфедерацията колкото се може по-дълго, сър. Мислите в дневника ми отразяват най-дълбоките ми страхове, макар че предвиждах и възможността Северът да се умори и да поиска да бъде сложен край на войната. Докато Конфедерацията съществуваше, мой дълг бе да й служа. Това решение бе просто и ясно, макар че сега горчиво съжалявам, че постъпих така. Ако човек можеше да предвижда така ясно бъдещето, както може да анализира миналото, много трагедии щяха да бъдат избягнати. Закъснялата преценка на събитията поражда само съжаление.
— Баща ми и брат ми загинаха през последната година от войната — изрече Рейф.
— А! — Очите на Дейвис помрачняха от болка. — Имате основателна причина за гнева си. Извинете ме, сър, и приемете най-искрените ми съболезнования, макар и да съм сигурен, че нямате нужда от тях. Готов съм на всичко, за да изкупя вината си пред вас.
Атуотър се намеси в разговора:
— Можете да ни помогнете да намерим начин за премахване на обвинението в убийство. Разобличаването на Вандербилт няма да свърши работа.
— Прав сте — отвърна Дейвис. — Ще обмисля въпроса.
— Трябва да отидете в Ню Йорк — каза той на следващия ден. — Свържете се с банкера Дж. П. Морган. Написал съм писмо до него. — Той подаде сгънатото писмо на Рейф. — Покажете му документите, свидетелстващи за паричните помощи на Вандербилт за Конфедерацията. Ако не възразявате, бих искал да задържа останалата част от архива.
Рейф погледна към писмото и попита без заобикалки:
— Какво пише вътре?
— Г-н Вандербилт притежава страшно много пари, капитан Маккей. Той може да бъде победен само с още повече пари. Г-н Морган може да го направи. Той е млад човек с много строги морални възгледи и отличен бизнесмен, който изгражда банкова империя, която би могла да ограничи влиянието на Вандербилт. В писмото описах ситуацията на г-н Морган и го помолих за съдействието му, което съм убеден, че няма да ви откаже.
Ани въздъхна, когато Рейф й съобщи, че заминават за Ню Йорк.
— Много е възможно бебето да се роди в някой влак — хапливо рече тя. — Или на параход.
Той я целуна и погали корема й. Нямаше възможност да бъде добър съпруг, влачеше я из цялата страна точно когато тя най-много се нуждаеше от спокойствие и почивка.