— Обичам те! — тихо промълви Рейф.
Тя се отдръпна назад и го погледна с тъмните си, разширени от изненада очи. Сърцето й затупка лудо, тя притисна ръка към гърдите си и прошепна:
— Моля?
Рейф прочисти гърлото си. Не беше мислил да й казва, че я обича, думите сами бяха излезли от устата му. Не подозираше колко разголен и уязвим ще го накара да се почувства това кратко изречение, колко неуверен в себе си. Тя се бе омъжила за него, ала всъщност нямаше друг избор, защото очакваше дете.
— Обичам те! — повтори Рейф и задържа дъха си.
Сияйна усмивка грейна на бледото й лице.
— Аз… аз не знаех — прошепнаха устните й, тя се хвърли в прегръдките му и се вкопчи в него така, сякаш никога нямаше да го пусне.
Буцата в гърлото му изчезна и той си пое дъх. Занесе я до леглото, положи я предпазливо на него и легна до нея.
— И ти би могла да ми кажеш тези думи — настоя Рейф. — Никога не си ги изричала.
Цялото й лице се озари от усмивка.
— Обичам те!
Нямаше дълги обяснения, обещания и клетви, само тези прости думи, но те им стигаха. Лежаха дълго и се наслаждаваха на близостта си. Главата на Ани лежеше на рамото му и Рейф се усмихваше. Може би още онази първа нощ, когато я бе накарал да легне на одеялото и да сподели топлината на тялото му, когато я бе пожелал страстно, въпреки че беше болен, може би още тогава предчувстваше, че един ден тя ще означава за него повече от всичко друго на света.
След седмица тримата седяха в богато обзаведения кабинет на Дж. П. Морган в Ню Йорк Сити — мястото, където преди четири години бе започнало всичко. Морган потупваше с длан писмото от Джеферсън Дейвис и си мислеше за това, че любопитството кара хората да вършат странни неща. Разбра още от самото начало, че тези хора ще го молят за услуга, и тъкмо понечи да ги отпрати, когато секретарят му съобщи, че те носят писмо от бившия президент на Конфедерацията. Този факт заинтригува Морган и той реши да ги приеме. Защо му бе писал Дейвис? Никога не се бяха срещали, Морган не одобряваше политическите дейци на Юга, ала авторитетът на бившия президент беше невероятен. Банкерът смяташе честността за най-ценната добродетел.
Той първо изслуша разказа на съдията Атуотър, сетне отвори писмото на Джеферсън Дейвис. Морган бе трийсет и четиригодишен, връстник на Рейф, но вече бе положил основите на мощна банкова империя, която възнамеряваше да управлява лично. Беше син на банкер и познаваше и най-дребните тънкости на бизнеса. Дори и изглеждаше като банкер: пълното му тяло излъчваше внушителност, а очите му — сила и власт.
— Това е невероятно — най-сетне заяви Морган, остави писмото настрана и взе документите, за да ги прегледа. Сетне погледна към Рейф внимателно и предпазливо, както се гледа диво животно. — Успели сте да се изплъзнете от цяла армия преследвачи през тези четири години. Вие сте невероятен човек, г-н Маккей.
— Всеки е силен на своето бойно поле, г-н Морган. Вашето е заседателната зала.
— Г-н Дейвис смята, че заседателната зала е мястото, където можем да се справим с Вандербилт. Мисля, че е прав — парите са единственото нещо, от което той разбира и което цени. За мен ще е чест да ви помогна, г-н Маккей. Доказателствата са направо… отвратителни. Предполагам, че ще успеете да се скриете от глутницата за още няколко дни?
Дж. П. Морган си осигури необходимата подкрепа за осем дни — не искаше да действа прибързано. За да спечелиш, не бива да се хвърляш в бой, без да разполагаш с необходимите оръжия. Дж. П. Морган притежаваше тези оръжия, когато си уговори среща с Вандербилт, а в главата му се бе оформила идеята за друга битка, която щеше да трае години, ала документите му бяха предоставили нужното предимство.
Ани се поболя от напрежение. Всичко зависеше от тази среща — през следващия половин час щеше да се реши дали с Рейф ще могат да заживеят нормално или ще трябва да бягат и да се крият цял живот. Рейф не искаше тя да присъства, но залогът бе прекалено голям, за да стои настрана, и в края на краищата той се съгласи и тя да дойде, защото разбираше, че е по-добре да наблюдава със собствените си очи събитията, отколкото да чака и да се измъчва.
Пистолетът на Рейф бе затъкнат отзад в колана му. По пътя към кабинета на комодора Вандербилт той запомняше всяко лице, всяка стая. Атуотър също.
— Видя ли някъде оня Уинслоу? — изсъска той и Рейф поклати глава.
Кабинетът на Вандербилт бе луксозно обзаведен, в много по-изискан стил от този на Морган. Приемната на банкера трябваше да вдъхва чувство за благосъстоятелност и доверие — Корнелиус Вандербилт искаше да демонстрира богатството си. Подът бе застлан с копринен килим, а от тавана висеше кристален полилей. Креслата бяха тапицирани с най-фина кожа, а ламперията беше от скъп махагон. Ани едва ли не очакваше да види някое жестоко и гнусно чудовище в креслото зад огромното писалище, а там седеше белокос старец, изсушен от преклонната възраст. Само очите му издаваха безскрупулността, помогнала му да изгради империята си.