Един изчезнал свят на светлини, аромати, звуци. Когато лежа, без да помръдвам, малко преди да потъна в сън, аз сякаш отново тръгвам от стая в стая, виждам всяка дреболия, знам и чувствам. В спокойствието на бабиния дом моите сетива се разтваряха, твърдо решени да съхранят завинаги всичко това. И къде ли ще иде то? Дали някое от децата ми е поело онова, което така се е запечатало в съзнанието ми, дали изобщо е възможно да се предават по наследство емоционалните възприятия, изживяванията, прозренията?
Дните, седмиците и месеците, прекарани при баба, удовлетворяваха вероятно моята натрапчива необходимост от тишина, от организираност, от ред. Играех си самотно, без да търся компания. Баба седеше край писалището в трапезарията, облечена все в черно, с престилка на сини райета. Четеше книга, правеше сметки или пишеше писма, металният писец едва чуто поскърцваше. В кухнята Лала шеташе, напявайки си нещо. Привеждах се над кукления си театър, сладострастно придърпвах завесата над мрачната гора от „Червената шапчица“ или над празнично осветената бална зала от „Пепеляшка“. Тази моя игра ме правеше господар на сценичното пространство, въображението ми го населяваше.
Неделя е, боли ме гърлото и мога да не ходя на църква. Оставам сам в апартамента. Зимата вече си отива, отвън проникват слънчеви лъчи, които бързо и безшумно се стрелкат по завесите и картините. Масивната маса в трапезарията се издига над главата ми, аз облягам гръб на един от извитите й крака. Столовете около масата и покрай стените са тапицирани в потъмняла златиста кожа, от която се излъчва миризма на старо. Зад мен бюфетът се извисява като стена на крепост, стъклените кани и кристалните чаши искрят на менливата светлина. На стената вляво виси голяма картина с изобразени на нея бели, червени и жълти къщи. Сякаш са изскочили от синята вода, по която се плъзгат продълговати лодки.
Часовникът в трапезарията, който почти достига украсения с гипсови орнаменти таван, бърбори нещо на себе си мрачно и приглушено. Отсам, където съм седнал, виждам салона, проблясващ в зелено. Зелени стаи, килими, мебели, завеси, дори палми и папрат в зелени саксии. Различавам статуетката на гола бяла жена с отсечени ръце. Наведена е малко напред и с лека усмивка ме наблюдава. Върху тумбестия скрин със златни обковки и крачета е поставен позлатен часовник под стъклен похлупак. Край циферблата му се е прислонил млад човек с флейта. До него се кипри дамичка с голяма шапка и широка къса пола. И двете фигурки са позлатени. Когато часовникът отбива дванадесет, младежът започва да свири на флейтата, а дамичката — да танцува.
Стаята е озарена от слънце, което сякаш е лумнало в многоъгълните висулки на кристалния полилей, пробягва по картината с къщите, като че изскочили от водата, милва белотата на статуетката. Разнася се звън на часовник, позлатеното момиче танцува, момчето свири, голата жена извръща глава и ми кимва. Смъртта отпуска косата си върху линолеума в затъмнения вестибюл и аз я зървам, мярка ми се нейният жълтеникав ухилен череп, мършавият й тъмен силует се откроява на фона на застъклената външна врата.
Искам да погледна лицето на баба, намирам снимка. На нея са дядо, транспортният началник, баба и тримата й доведени синове. Дядо гледа младата си жена с гордост, тъмната му брада е добре поддържана, личи златната рамка на пенснето, пристегнат е с висока яка, в безупречен предиобеден костюм. Вземам лупа и внимателно оглеждам лицето на баба. Очи светли, пронизващи, лице заоблено, упорита брадичка, решително очертана уста, макар и разтегната в задължително тържествената за фотография усмивка. Коса гъста и тъмна, старателно подредена в прическа. Красива не е, но излъчва сила на волята, ум и хумор.
От новобрачната двойка сякаш лъха на бюргерско самочувствие: приели сме ролите си и възнамеряваме да ги изпълняваме. Синовете обаче изглеждат някак неуверени, примирени, може би спотаили дух на бунтарство.
Дядо построил лятна къща в Дуфнес, една от най-красивите местности в Даларна, с великолепен изглед към реката, степната шир, пасбищата и хребетите, синеещи се иззад други хребети. Тъй като обичал влаковете (железопътната линия минаваше по склона на стотина метра от къщата), си седял на терасата да следи по часовник движението на осемте композиции, по четири във всяка посока, и две от тях — товарни. Оттам дядо можел да се любува на железния мост през реката, чудо на строителната техника, негова гордост. Казват, че съм седял на коленете му, ала аз не си го спомням. От него съм наследил закривените кутрета, а сигурно и увлечението по локомотиви.