Италианците прочетоха написаното от мен, поразмислиха и студено го отхвърлиха. След като ми платиха кръгла сума, те повериха филма на Франко Дзефирели. Получи се нещо като красива книжка с картинки за живота и смъртта на Христос, истинска библия за бедни.
Бе започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.
Животът ми бе приятен, най-сетне освободен от душераздиращи конфликти. Привикнах да се справям с демоните. И успях да осъществя нещо, за което бях мечтал още от детството си: при ремонтираната къща в Демба на Форьо имаше стар обор, наполовина разрушен и сигурно на сто години. Преустроихме го и си осигурихме примитивна студия за работа над „Сцени от един брачен живот“. След като привършихме снимките, студията стана прожекционна зала, а плевникът — монтажната стая.
Когато приключихме работата си над „Вълшебната флейта“, ние поканихме за премиерата някои от участниците във филма, жители на Форьо и куп деца. Беше август, пълнолуние, над заблатената местност край Демба се стелеше мъгла. Старинните постройки и воденицата излъчваха хладнееща светлина. В люляковите храсти пъхтеше домашният призрак, Справедливият Съдник.
В паузата запалихме бенгалски огън, чукнахме се с шампанско и с напитката от ябълки „Помак“ за Дракона, за скъсаната ръкавица на Разказвача, за Папагено, на когото се беше родила дъщеря, за щастливия завършек на продължилото цял един живот пътешествие с „Вълшебната флейта“ в багажа ми.
С напредването на възрастта необходимостта от развлечения намалява. Благодарен съм за всички спокойни, лишени от събития, дни и за не особено безсънните нощи. Прожекционното помещение във Форьо ми доставя истинско удоволствие. Благодарение на дружеските връзки между Филмотеката и Филмовия институт аз мога да заемам оттам всякакви филми, ползвайки нейните неизчерпаеми запаси. Удобно кресло, уютна стая, светлините угасват, на бялата стена се появява подскачащ кадър. Тишина. Прожекционният апарат жужи едва чуто в добре изолираното помещение. Сенките се движат, обръщат се с лице към мен, зоват ме да обърна внимание на съдбата им.
Изминаха шестдесет години, а вълнението си е все същото.
21
През 1970 година Лорънс Оливие ме уговори да поставя „Хеда Габлер“ на сцената на лондонския Национален театър с Маги Смит в главната роля. Стегнах си куфара и заминах, обзет обаче от силна вътрешна съпротива и изпълнен с лоши предчувствия. Предстоеше им да се сбъднат.
Стаята в хотела бе мрачна и мръсна, под прозореца неистово бушуваше уличното движение, та цялата сграда се тресеше, стъклата подрънкваха, вонеше на мухъл и влага, в радиатора за отопление, вдясно от вратата, нещо бучеше. Във ваната пълзяха лъскави червейчета, инак хубавички, но не им беше там мястото. Тържествената вечеря в моя чест с новоизпечения лорд и с актьорите не бе сполучлива: явайската храна направо не се ядеше, един от актьорите дойде пиян още докато си вземахме аперитива и заяви, че Стриндберг и Ибсен са динозаври, които просто не могат да се играят и само доказват краха на буржоазния театър. Попитах не без интерес за какъв дявол тогава той се кани да участва в „Хеда Габлер“, а в отговор научих, че в Лондон и бездруго има вече пет хиляди безработни актьори. Лордът се усмихна малко накриво и побърза да ме увери: този наш колега е превъзходен актьор, а на революционните му дрънканици в пияно състояние не бива да се обръща никакво внимание. Разделихме се рано.
Временно, докато бъде завършена новата му сграда на самия бряг на реката, Националният театър даваше представленията си в две зали, взети под наем. Тази за репетиции представляваше нещо като навес от бетон и гофрирана ламарина насред просторен двор с вонящи кофи за смет. Когато слънцето напичаше ламарината, жегата ставаше непоносима, защото там нямаше прозорци. Покривът бе конструиран върху стоманени опори, разположени на пет метра разстояние една от друга. Мизансцените трябваше да се аранжират зад опорите и пред тях. В късия коридор между помещението за репетиции и временната барака на администрацията имаше две тоалетни, от които се носеше мирис на урина и гнила риба.