Както вече казах, баба останала вдовица на млади години. Обличаше се в черно, косата й побеля. Децата се изпоженили и напуснали родителския дом. Тя останала сама с Лала. Понякога мама споделяше, че баба всъщност не обичала никого така, както най-малкия си син, Ернст. Мама се опитвала да спечели нейната любов, подражавайки й във всичко, ала по характер бе доста по-мека, та тъй и не успяла.
Дядо наричал баба властна вещица. В тази си оценка той сигурно не е бил единствен.
И все пак най-хубавите години от моето детство бяха прекарани при баба. Тя се отнасяше към мен със сурова нежност и интуитивно разбиране. Бяхме си създали например ритуал, който тя нито веднъж не наруши. Преди вечеря сядахме на нейния зелен диван и „беседвахме“ около час. Баба ми разказваше за Света, за Живота, но е за Смъртта (която често присъстваше в мислите ми). Тя питаше какво ме вълнува, внимателно ме изслушваше, правеше се, че не разбира дребните ми лъжи, или ги отхвърляше с дружеска ирония. Позволяваше ми да разговарям с нея като самостоятелна и реална личност, без преструвки.
Нашите „беседи“ бяха винаги обгърнати от здрач, от взаимно доверие, от зимна вечер.
Баба притежаваше и друго забележително качество. Обичаше да ходи на кино и ако филмът бе позволен за деца (утринните прожекции в понеделник с програма, обявена на третата страница на вестник „Упсала Нюа Тиднинг“), отивахме да го гледаме, без да чакаме събота или неделния следобед. Това удоволствие се помрачаваше само от едно обстоятелство. Баба не търпеше любовните сцени, които пък аз, обратното, обожавах. Тя ходеше обута в ужасяващи галоши и ги търкаше с ужасяващ шум, когато героят и героинята изразяваха своите чувства прекалено продължително и прекалено страстно. Този шум огласяше целия салон.
Четяхме си един на друг на глас, разказвахме си въображаеми случки, най-вече за привидения или за други подобни страхотии, драскахме „човечета“, нещо като комикси. Аз, да речем, рисувах първата картинка, тя — втората, развивайки действието на някаква историйка. Така се забавлявахме дни наред и съчинявахме пояснителен текст към картинките, понякога по четиридесет-петдесет.
Животът на Тредгордсгатан протичаше в каролински дух. Ставахме, след като камините биваха запалени, това ще рече в седем. Разтривахме се с ледената вода, изпълнила тенекиената вана, закусвахме с овесена каша и филийки хрускав твърд хляб, намазан с нещо. Следваше утринна молитва и писане на домашни или подготовка на уроците под надзора на баба. В един часа — час със сандвич. После разходка, независимо от времето. Обикаляхме кинотеатрите, зяпахме афишите под стъкло — пред „Скандия“, „Фюрис“, „Рьода кварн“, „Слотс“, „Еда“. Вечеряхме в пет часа. Изваждаха се старите играчки, запазени от детските години на вуйчо Ернст. Четене на глас. Вечерна молитва. Бият камбаните на Гунила. В девет часа е вече нощ.
Лежа на кушетката, заслушан в тишината. Наблюдавам как светлината на уличния фенер чертае орнаменти от зрак и сенки по тавана на стаята. Когато снежната виелица се развилнее из Упсалската равнина, фенерът се разклаща, сенките се гърчат, огънят в камината пропуква и свисти.
В неделя вечеряхме по-рано, в четири часа. Тогава пристигаше леля Лотен. Тя живееше в дом за стари мисионери, някога учила заедно с баба в една гимназия и те двете били сред първите девойки в страната, взели дипломи. После леля Лотен заминала за Китай, където се посветила на мисионерска дейност и загубила красотата си, останала без зъби и без едно око.
Баба знае, че леля Лоти ми е противна, но счита, че трябва да се калявам. Затова ме слага да седна до нея край масата за неделна вечеря. Гледам право в косматите й ноздри, където винаги е засъхнала по някоя топчица жълто-зелен сопол. От нея вони на урина. Когато говори, изкуствените й ченета потракват, а като яде, вдига чинията до самото си лице, сърбайки и мляскайки. Понякога червата й куркат шумно.
Тази отблъскваща особа обаче притежава едно съкровище. След вечерята и кафето тя вади китайска игра на сенки от жълто дървено сандъче. Върху вратата между трапезарията и салона просват чаршаф, гасят лампите и леля Лотен демонстрира играта на сенките (трябва да е била доста ловка впрочем, защото едновременно движеше по няколко фигури, изпълнявайки сама всички роли; неочаквано екранът се обливаше в червена или синя светлина, по червеното поле неочаквано профучаваше демон, върху синьото изникваше тънък лунен сърп и хоп, всичко ставаше зелено, странни риби се стрелкаха в глъбините на морето).