В тогавашна Западна Германия имаше много градски театри, но най-добрите сили на страната бяха съсредоточени в два-три отчасти поради факта, че там заплащането е по-високо, отчасти и загдето не рискуваш да се обречеш на забрава. Театралните директори и критиците са извънредно подвижни — пристигат от различни краища на страната да разузнаят какво става другаде. Страниците на големите вестници, отредени за събития в областта на културата, за разлика от подобни страници в други страни, демонстрират искрен интерес към театъра и явното убеждение, че посветените на това изкуство материали не бива да се напъхват в рубриките за видео- и попмузика. Всъщност не минава нито ден без подобни информации за някое театрално събитие или без статии от непресъхващата и бурна дискусия за проблемите на театъра изобщо.
Щатни режисьори и художници-сценографи почти няма, което не е без предимства. Актьорите подновяват договорите си ежегодно и всеки миг могат да загубят мястото си — не подлежат на уволнение само онези, които са работили в продължение на петнадесет години подред. Или казано другояче, липсват условия за гарантирано съществуване, а това има както плюсове, така и минуси. Плюсовете са очевидни и не подлежат на коментар. Минусите са интриги, злоупотреби с властта, агресивност, подлизурство, страх, неспособност за пускане на здрави корени и пр. Ако един директор на театър сменя местоработата си, той взема със себе си двадесет-тридесет души, а другите (също толкова на брой) остават на улицата. Подобна система се приема дори от профсъюзите, а в нейната правомерност никой не се опитва да се усъмни.
Ритъмът на работата е напрегнат. На Голямата сцена излизат не по-малко от осем премиери, на сцената на Филиала — четири, на Експерименталната техният брой варира. Играе се всеки ден, без почивни дни, репетира се по шест пъти в седмицата, дори вечер. Репертоарът е обширен, програмата се мени всекидневно, в продължение на много години в нея неизменно се задържат около тридесет спектакъла. Този, който има успех, може да остане на афиш и повече от десетилетие.
Професионализмът е от висша проба, също и знанията, умението, способността без вайкане да се понасят несгодите, преследването, несигурността.
И така, както вече казах, в Германия се трудят здравата, репетиционният период рядко надвишава осем-десет седмици. За психотерапевтични сеанси с режисьори и актьори, обичайни в страни с по-мек климат и с по-възторжено отношение към самодейността, няма икономическа възможност. Затова цялостната дейност е безпрекословно насочена към постигане на нужния резултат, макар в същото време по-анархистичен и подлагащ всичко на съмнение театър (като немския) да няма никъде. Може би такъв е и полският.
Когато пристигнах в Мюнхен, аз бях уверен, че напълно владея немски език. Твърде скоро трябваше да се убедя в обратното.
Първия път, когато се сблъсках с въпросния проблем, бе по време на репетицията на маса на „Игра на сънища“ от Стриндберг. Четиридесет и четири великолепни актьори и актриси ме гледаха с надежда, да не кажа с доброжелателство. А аз претърпях пълно фиаско: заеквах, забравях си думите, бърках членовете и синтаксиса, обливах се в червенина и си мислех, че ако преживея този позор, ще се справя с всичко останало. „Жалко за хората!“ в превод на немски ще е „Es ist schade um die Menschen!“ — а това дори приблизително не съответства на мекото и миролюбиво възклицание на Стриндберг.
Първите години бяха тежки. Чувствах се като инвалид, безрък и безног, осъзнал за пръв път, че нужната дума в нужния бързотечен момент е била досега и моят най-надежден инструмент в работата ми с актьорите. Дума, която да не нарушава работния ритъм, да не разсейва вниманието на актьора, да не пречи на мен самия да слушам. Мигновена, действена дума, която се ражда интуитивно и попада право в целта. С гняв, горест и нетърпение се наложи да призная, че подобна дума никак, ама съвсем никак не възникваше от моя жалък разговорен немски.
Подир няколко години аз се научих да установявам контакт с актьорите, които интуитивно разбираха какво искам да кажа. Постепенно ние успяхме да създадем повече или по-малко задоволителна сигнална система на чувства и съприкосновения. Това, че аз, независимо от този недостатък, успях да направя тъкмо в Мюнхен едни от най-добрите си спектакли, се дължи изцяло на немските актьори, на емоционалната им изтънченост и способност да разбират от половин дума, на търпението им, а съвсем не на „патагонския“, на който им дърдорех. На моята възраст да се усвои чужд език не е възможно, следва да се използват остатъците от някогашни знания и от случайни постижения.