Режисьорът е длъжен да се покланя с артистите, поне на премиерата. Инак възниква разцепление. Отначало излизат изпълнителите на ролите, получават своя пай от аплодисменти и викове „Браво!“. След тях се появявам аз — и залата експлодира в оглушителни дюдюкания и викове на възмущение. Какво да се прави в такива случаи? Нищо. Висиш там с глупава усмивка. Но умът ти работи. Сега, Бергман, в този момент ти изживяваш нещо ново. Все пак е приятно, че хората могат да се гневят до такава степен. И то не заради друго, а заради Хекуба.
Подът на сцената е залят с чудовищни сополи. Клетият призрак на Ибсен с мъка пристъпва по тази гадост. Сополите символизират, както всеки би могъл да се досети, буржоазния декаданс, упадъка. Под болнично легло бащата на Хамлет притиска Призрака, естествено гол. Плановият спектакъл по „Венецианският търговец“ завършва на плаца в най-близкия концентрационен лагер Дахау, публиката бива откарана там с автобуси. В края на спектакъла Шейлок остава сам, облечен в лагерна униформа, осветен от прожектори. „Летящият холандец“ на Вагнер започва в просторна гостна, обзаведена в стил нидермайер, където с грохот и сривайки стените, нахлува кораб. В „Гибелта на Титаник“ на Енценсбергер насред сцената е поставен огромен аквариум, в който плува страхотен шаран. Според развоя на катастрофичните събития актьорите един по един се озовават при шарана. В същия театър „Госпожица Юлия“ се представя като тричасов фарс в стил на „голямото“ кино. Лицата на актьорите са белосани, те непрекъснато крещят и жестикулират като ненормални. И т.н. И т.н. Отначало изпитваш учудване. После стигаш до извода, че това е прекрасна немска традиция, жилава, жизнена. Абсолютна свобода, постоянно съмнение във всичко, подправено с професионално отчаяние.
За един варварин от Севера, всмукал с майчиното мляко вярност към словото, това е ужасно. Но също и забавно.
Публиката ту буйства от негодувание, ту изпада във възторг, критиците — също, ту се възмущават, ту се възхищават, на теб главата ти е пламнала, земята се огъва под краката ти: какво виждам, какво чувам, аз ли съм мръднал или…
Постепенно у мен съзрява решение: трябва, дявол го взел, да се определя, всички правят така и се чувстват прекрасно, дори ако на следващия ден променят схващането си, започвайки да твърдят точно обратното. И така: повечето от онова, което се струпва връз главата ми от немската сцена, не е плод на никаква свобода, а на абсолютна невроза.
Пък и как иначе тези клетници биха могли да накарат зрителите и преди всичко критиците да обърнат внимание на онова, което правят? На младия режисьор се възлага отговорна задача — да постави „Счупената стомна“. Самият той е виждал тази творба поне в седем различни трактовки. Знае, че от своите детски години зрителите са гледали двадесет и един варианта, а налегнатите от прозявка критици — петдесет и осем. Следователно, за да демонстрира свой собствен почерк, той трябва да постъпи със съответната наглост.
Това не е свобода.
А насред въпросния хаос разцъфтяват и велики театрални изживявания, гениални интерпретации, смели, експлозивни находки.
Хората ходят на театър, мърморят. Или се радват. Или мърморят и се радват. Печатът не изостава в това отношение. Без пауза избухват театрални скандали и кризи от местно значение, сензация следва сензацията, критиците ругаят, критиците ги ругаят, накратко казано, истински ад. Безкрайни кризи, пък истинска криза все пак няма.
Завихрен в пустините на Африка, горещият вятър минава през Италия, прескача Алпите, отдавайки им влагата си, лее се като разтопен метал по високите плата и завзема Мюнхен. Сутрин може да вали дъжд, примесен със сняг, и температурата да е минус два градуса, а през деня, когато си изпълзял на улицата от мрака на театъра, тя се е вдигнала до двадесет градуса над нулата и въздухът трепти от прозрачен отровен зной. Алпийският хребет на хоризонта изглежда толкова близък, та имаш чувството, че можеш да го докоснеш с ръка. Хората и животните леко се чалват, но, уви, не по най-приятния начин. Нараства броят на автомобилните катастрофи, отлагат се важни операции, увеличават се самоубийствата, добродушни инак кучета хапят, а котките изпускат мълнии. Репетициите в театъра са заредени с емоции повече от обикновено. Градът е като наелектризиран, а аз страдам от безсъние и нервност, повишена до немай-къде.
Този вятър се нарича „фьон“, от него с основание се боят, вечерните вестници излизат с крещящи заглавия относно неговото движение и поразии, а мюнхенци пият житна бира с парче сочен лимон на дъното на халбата.