При едно въздушно нападение през зимата на 1944 година централната част на града с църквите й, със старинните сгради и с разкошната Опера била сравнена със земята. Веднага след войната било решено да бъде възстановена досущ в предишния й вид, както е била преди катастрофата. Операта била реставрирана с любов до последни подробности. Там все още има двеста места, откъдето нищо не се вижда, само се чува.
В тази забележителна сграда Карл Бьом провеждаше генерална репетиция на „Фиделио“ в зноен ден, продухан от фьон. Седях на първия ред, по диагонал зад диригентския пулт, и можех да наблюдавам всяко движение, всеки нюанс в настроението на престарелия маестро. Смътно помня, че постановката беше убийствена, а сценографията до гадене модерна, ала това няма значение. Карл Бьом дирижираше своите разглезени, но виртуозни баварци с едва доловими жестове на ръката — как хорът и солистите разбираха указанията му, оставаше наистина загадка. Седеше малко тежко отпуснат на стола си, не повдигаше ръка, не ставаше, дори нито веднъж не обърна страница на партитурата.
И ето, това мудно и нескопосно оперно чудовище внезапно се превърна в източник на наслада. Хрумна ми, че сякаш слушам „Фиделио“ за пръв път, че казано по-просто, досега така и не съм разбирал тази опера, не съм проникнал в нея, не съм схващал същината й. Впечатлението сега бе потресаващо, обзе ме вътрешен трепет, еуфория, благодарност — цял комплекс от изненадващи емоции.
Всичко изглежда съвсем лесно: нотите са си на мястото, никакви особени хватки, никакво зашеметяващо въображение, нито пък темпа, непривични за ухото. Интерпретацията се отличаваше с онова, което немците не без известна ирония назовават Werktren56. А чудото въпреки всичко става.
Преди много години гледах рисувано филмче на Уолт Дисни за един пингвин, обзет от мечти да попадне в южните морета. В края на краищата тръгва на път и се озовава на обрасъл с палми остров насред топла и синя морска шир. Той окачва на една от палмите фотография на Антарктида и обзет от тъга по дома, започва усърдно да строи нов кораб, който да го отведе към родните брегове.
И аз съм като този пингвин. Докато работех в Резиденцтеатер, често си мислех за Драматен, тъгувах по страната си, по родния език, по приятелите, по общуването с тях. Ето ме сега у дома, където мечтая за дръзки замисли, за схватки и кървави борби, за артисти, обзети от презрение към смъртта…
Човек на моята възраст не може да бъде пришпорван. Напълно разбирам Ибсеновия строител майстор Солнес, който се качва на връх църквата, независимо от това, че му се вие свят. Психоаналитиците услужливо предоставят обяснение: тягата към невъзможното, моля ви, била свързана с намаляващата сексуална потенция. Какво друго биха могли да кажат тъкмо те?
Убеден съм обаче, че ме тласкат други мотиви. Неуспехът има свой особен привкус, горчиво пикантен, препятствията събуждат агресивност, стимулират гаснещите творчески сили. Привлекателна е идеята да се превземе Еверест откъм северозападната страна. И преди да замлъкна завинаги по биологични причини, аз искам да ми се противоречи, да будя съмнения — и не само у мен самия, това и бездруго ми е всекидневие. Искам да съм личност, предизвикваща раздразнение, досада, човек, когото не можеш да поставиш в привичните рамки.
Невъзможното е прекалено съблазнително — та нали нямам какво да губя. Но и изгода нямам никаква, освен може би някоя и друга положителна оценка във вестник. Оценка, която неговите читатели ще забравят подир десет минути, а аз — подир десет дни.
Правдивостта на нашата интерпретация е свързана впрочем с времето. Нашите спектакли наистина изчезват, обгърнати в милостив здрач на небитие, но отделни епизоди на величие или крах продължават да изпъкват, осветени от мек зрак. Филмите обаче остават, свидетелствайки за жестоката променливост на художествената правда. Самотни скални късове се извисяват сред стритите на ситен чакъл модни течения.
В един миг на жлъчно прозрение осъзнавам, че моят театър си е останал в 50-те години, учителите ми — в 20-те. Прозрението ме прави бдителен и нетърпелив. Трябва да се отделят привичните понятия от важния опит, да се разчупят старите решения, без непременно да бъдат заменени с нови.
Еврипид, строителят на драми, бил заточен на старини в Македония. Пишел „Вакханки“. С ярост поставял тухла върху тухла, противоречия се сблъсквали с противоречия, преклонението — с богохулството, делникът — с ритуала. Омръзнало му да проповядва морал, разбрал, че в крайна сметка е загубил в играта си с боговете. Коментаторите говорят за умора у престарелия творец. Тъкмо обратното. Масивната скулптурна група, оставена ни от Еврипид, представлява хората, боговете и света въобще, понесени в безмилостно и безсмислено движение под пустинното небе.