Не, няма да пиша за приятелите си, това е невъзможно. Няма да пиша и за жена си, за Ингрид.
Преди няколко години създадох един не особено успешен сценарий за филм, озаглавен „Любов без любовници“, замислен като панорама на живота в Западна Германия и изпълнен с безсилен гняв на заточеника, по всяка вероятност недотам справедлив.
От този исполин, когото сполетя естествена смърт, изрязах къс месо и го превърнах в телевизионен филм под наслов „Из живота на марионетките“. Не се хареса на мнозина, но според мен и според малцина това е едно от най-сполучливите ми произведения.
В сценария, претърпял такава метаморфоза (филмът трябваше да продължава цели шест часа), се съдържа своеобразен контрапункт на хаоса и неизбистреността на основната му структура, а именно парафраза на историята на Овидий за Филемон и Бавкида. Нарочно поставих Приказката като недокоснат олтар в недрата на една разрушена църква.
Преоблечен, Бог броди по земята с намерението да види как живее неговото творение. В прохладна есенна вечер той пристига в запуснато стопанство в самия край на селище, разположено на брега на морето, където живеят двама старци — селянин и неговата жена. Те му поднасят вечеря и го приютяват за през нощта. На сутринта Бог продължава пътя си, но преди да си тръгне, иска от стопаните да му кажат едно свое желание… те поискали да не се разделят и в смъртта. Молбата им била изпълнена — Бог ги превърнал в огромно дърво, под което намирали подслон странниците.
Аз и моята съпруга сме си много близки. Единият мисли, другият го казва на глас или обратното. Не мога да намеря нужната формулировка на това наше родство.
Има обаче един неразрешим проблем: в някой прекрасен ден удар с коса ще ни раздели. Няма такъв добър Господ-Бог, който да ни превърне в дърво-подслон. Притежавам способността да си измислям всякакви житейски ситуации чрез съвместно задвижване на интуицията, фантазията и на съответните емоции, придаващи на картината колорит и глъбина, но със средство, чрез което да си представя момента на разлъката, не разполагам. Тъй като не мога или не желая да си измислям някакъв друг свят, свят оттатък граничната линия, перспективата става ужасяваща. От някой се превръща в никой. И този никой не ще носи дори спомена за тази близост.
25
В средата на юли баща ми пристигна във „Ворумс“, за да прекара своя отпуск. Настроението му беше лошо, не можеше да си намери място и обзет от безпокойство, извършваше дълги преходи пешком из гората, нощуваше в кошари и плевни.
Една неделя трябваше да произнесе проповед в църквицата на Амсберг. Утрото бе сякаш напоено с олово, слънцето и конските мухи хапеха немилостиво. Над планинските хребети на юг се издигаше тъмносиня стена от облаци.
Отдавна беше решено, че аз ще придружа татко. Сложиха ме върху предния багажник на велосипеда, на задния прикрепиха пакет с храна и чантата с пасторските одежди. Бях бос, по къси панталонки на сини райета и ризка от същия плат с обърната яка. Китката на едната ми ръка беше превързана: бях разчесал мястото, ухапано от комар, и то се поду. Баща ми носеше черни панталони със специални щипки за велосипеда, черни обувки с връзки, бяла риза, бяла шапка и леко лятно сако. Всичко това знам от снимката, която разглеждах неотдавна. На заден план се вижда Гертруд, млада приятелка на семейството. Тя е вперила влюбени очи в татко и лукаво се усмихва. Обожавах Гертруд — колко би било хубаво, ако тя идваше с нас. Весела, все засмяна, тя винаги повишаваше татковото настроение, двамата често пееха на два гласа. Баба пак е отзад, тръгнала към клозета в двора. Брат ми е седнал и вероятно приведен над омразно домашно по математика, сестра ни още спи, аз съм на седем години, скоро ще навърша осем. Снимката е направена от мама, която обичаше да фотографира.