Малкото пасторско имение в гората Хелсинсте, до ненавистта между „Ма“ и „Нейния мил пастор“, както го бе наричала, е още твърде далеч. Първата бременност, тя някак примирено се е облегнала на рамото на мъжа си, който се усмихва гордо и покровителствено, немного широко, едва доловимо. Устните на мама са подпухнали като след продължителни целувки, погледът е забулен, лицето — меко и открито.
Сега идва ред на снимките от столицата. Красива двойка с красиви, добре гледани деца в слънчева квартира на тиха уличка в закътания Йостермалм. Акуратна прическа, спретнато облекло, замаскиран поглед, официална усмивка, красиви накити — оживена, симпатична. Разпределили са си ролите и ги изпълняват с ентусиазъм.
Още една фотография, на която майка ми е засмяна: седи на стълбата към терасата, аз съм в скута й, нямам повече от четири годинки, брат ми се е облегнал на парапета, той е на осем. Мама е облечена в семпла рокля от светъл памучен плат, с високи и тежки обувки въпреки горещината. Хванала ме е здраво, с двете си ръце, през корема. Силни ръце с къси пръсти, ноктите са изрязани докрай, кожичките около тях са изгризани. Особено добре помня дланта с дълбоко врязана линия на живота, суха и мека, със сини вени. Деца, цветя, животни. Отговорности, грижи, сила. Понякога нежност. И винаги — дълг.
Прелиствам по-нататък. Мама все повече се разтваря в кипящия семеен колектив. Направена й е операция, премахнали са матката, яйчниците, тя седи, леко присвила очи, в елегантна светла рокля, в очите вече не се долавя усмивка. Още снимки. Ето, разкършва снага, след като е посадила някакви цветя в саксия. Ръцете са изцапани с пръст, увиснали са тревожно. Умора, може би и страх, двамата с татко са останали сами. Децата и внуците са се разпръснали. Това са бергманови деца: не бива да се пречи, не бива да се намесваме.
И накрая, последната снимка, за паспорт. Майка ми обичаше да пътува, обичаше театъра, книгите, киното, хората. Баща ми мразеше пътешествията, неочакваните посещения, непознатите хора. Болестта му се задълбочаваше, той се стесняваше от непохватността си, от тресящата се глава, от затруднената походка. Мама оставаше все повече привързана към дома. Но веднъж тя все пак се изтръгна на свобода и замина за Италия. Сега паспортът се оказа просрочен, трябваше да си изкара нов — дъщеря й се бе омъжила и замина за Англия. Така беше направена тази снимка, след прекарани два инфаркта. Лицето й сякаш е докоснато от ледовит повей, с леко разместени черти. Очите са забулени, тя, която толкова обичаше книгите, не може повече да чете, сърцето не осигурява достатъчен приток на кръв, стоманеносивите коси над широкото ниско чело са заресани назад, напуканите устни се усмихват нерешително — нали когато те снимат, трябва да се усмихваш. Меката кожа на бузите, набраздена от дълбоки бръчки, е провиснала.
И така, в един неделен следобед, малко преди Коледа, аз се намирах в църквата „Хедвиг Елеонора“. Гледах как светлините играят по стените на свода, проникнах в квартирата на четвъртия етаж. Видях мама, сведена над своя дневник, позволено ми бе да се поразговоря с нея. Започнах несвързано, с въпроси за неща, които мислех за отдавна погребани. Исках отговор. Обвинявах. Майка ми се позова на умора. И ето че сега тя така се обезплъти, та почти изчезна. Длъжен съм да мисля за това, което имам, а не за онова, което съм загубил или никога не съм притежавал. Събирам в купчинка съкровищата си, някои излъчват особен блясък.
В даден миг разбирам болката, която е изпитала тя, осъзнавайки краха на целия свой живот. Не е била в състояние да си го съчини както татко, не е била вярваща. Разполагала е с достатъчно сила, за да поеме вината дори тогава, когато по отношение на нея тази вина е била спорна. Моментите на пламенна театралност в биографията й не затъмнявали разума, а разумът сочел житейска катастрофа.
И ето, седнал в нейното кресло, аз я обвинявах в престъпления, които тя не бе извършила. Задавах й въпроси, на които нямаше отговор. Насочвах лъч светлина върху подробности от подробностите.
Упорито ровех — как и защо. В своята суетна проницателност може би съм доловил, че властният характер на баба ми е причинил драмата на моите родители: самата тя е била омъжена за човек, възрастен, и с трима синове, немного по-млади от нея самата. Мъжът й скоро умрял, оставяйки съпругата си с пет деца. Какво ли пък е била принудена тя да задушава и унищожава?