След като баба умря, негова настойница стана мама. Вуйчо Карл бе преместен в Стокхолм, където заживя под наем в две малки стаи у възрастна дама от сектата „Свободна църква“. Квартирата й се намираше на булевард Рингвеген, близо до Йотгатан.
Предишният ред беше възстановен. Всеки петък вуйчо Карл идваше в пасторския дом, получаваше кат прано бельо, преобличаше се в изчистен и изгладен костюм, вечеряше в нашето семейство. Той така и не се променяше. Все си беше едър и пълен, с румени бузи и теменуженосин поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Продължаваше да отрупва Патентното бюро със своите изобретения. Всяка неделя пееше в хора на Мисионерската църква. Мама стопанисваше средствата му, той редовно получаваше полагаемите му се пари за всекидневни разходи. Наричаше я „сестра Карин“ и понякога се надсмиваше над нейните безпомощни усилия да подражава на баба: „Имитираш мащехата ми, но хич не се и старай. Прекалено си добра, за да бъдеш като нея. Мамхен беше безмилостна.“
Един петък в дома ни се появи хазайката на вуйчо Карл. Тя проведе с мама продължителен разговор на четири очи. Хазайката ридаеше така, че се чуваше през няколко стаи. Няколко часа по-късно тя си взе „довиждане“, подпухнала от плач. Мама отиде в кухнята при Лала и се отпусна на един стол, заливайки се от смях.
— Представи си, Карл се сгодил за някаква жена, по-млада от него с тридесет години!
След някоя и друга седмица годениците дойдоха на посещение у нас. Искаха да обсъдят с татко подробностите около венчавката — церемонията щеше да е максимално опростена, но в църква и подобаващо тържествена. Вуйчо Карл бе облечен в свободно отпусната спортна риза без вратовръзка, кариран блейзър и идеално изгладени панталони от фланелен плат без нито едно петънце. Старомодните си очила беше сменил с модерни, в рогови рамки, а предишните гамаши с копчетата — с мокасини. Не говореше много, изглеждаше съсредоточен и сериозен. Не чухме нито едно объркано изречение, нито оплетен низ от неясни мисли.
Беше постъпил на работа като пазач на църквата „София“. Зарязал и изобретенията си: „Всичко това беше заблуда, Schwesterchen4“.
Годеницата беше малко над тридесетте, слаба и дребна на ръст, с костеливи рамене и дълги мършави крака. Имаше едри бели зъби, коса с цвят на мед, събрана в кок на тила, дълъг нос с правилна форма, тънки устни и обла брадичка. Очите й бяха тъмни и блестящи. Годеника си наблюдаваше с ласкавия поглед на собственичка, а силната й длан бе сякаш нехайно отпусната на коленете му. Преподаваше физическо възпитание.
Дългогодишното настойничество следваше да се прекрати. „Представата на моята мащеха за умственото ми равнище беше една от нейните илюзии. Като властна, корава жена тя имаше потребност да държи някого в ръцете си. Schwesterchen никога не би могла да й прилича в това отношение, колкото и да се старае. Това също е илюзия.“
Годеницата наблюдаваше членовете на семейството ни с бляскавия си тъмен поглед и не продумваше.
Подир някой и друг месец обаче годежът беше развален. Вуйчо Карл се премести отново в двете стаички на Рингвеген и прекрати ангажимента си като пазач на църква „София“. Сподели с мама, че трябвало да сложи край на заниманията си като изобретател. Годеницата му правела всевъзможни опити да го откаже от тях, стигало се до разправии и схватки. На бузата на вуйчо Карл личаха следи от нокти.
— Въобразявах си, че ще бъда в състояние да прекратя изобретенията си. Това обаче се оказа илюзия.
Мама отново му стана настойница, всеки петък той пристигаше в пасторския дом, сменяше бельото и костюма си, вечеряше със семейството ни. Склонността му към напикаване не се усили.
Но той имаше и друго опасно влечение. На път за някоя от библиотеките, Кралската или Градската, където обичаше да прекарва времето си, той нарочно заобикаляше, за да мине по железопътния тунел под южната част на Стокхолм. Като син на инженер по транспорта, построил железопътното трасе Крюлбу и Иншьон, вуйчо Карл обожаваше влаковете. Когато те профучаваха с грохот през тунела покрай него, той се притискаше към скалистата стена, оглушителният шум предизвикваше у него възторг, скалата се разтърсваше, прахолякът и пушекът го опияняваха.
В един пролетен ден го намериха там, обезобразен почти до неузнаваемост, рухнал между релсите. В калъфа от мушама, пъхнат под панталоните му, имало чертежи на устройство за по-лесна смяна на крушките и уличните лампи.
4
Когато бях дванадесетгодишен, един музикант, който свиреше на челеста в „Игра на сънища“ от Стриндберг, ми разреши да седя зад сцената по време на представленията. Това бе зашеметяващо изживяване за мен. Вечер подир вечер, спотаен в куличката на авансцената, аз ставах свидетел на бракосъчетанието на Адвоката и Дъщерята. За пръв път се докосвах до магията на актьорската игра. Между палеца и показалеца си Адвокатът държеше фуркет, който огъваше, изправяше, начупваше. Фуркет изобщо нямаше, но аз го виждах! Зад кулисите офицерът очакваше реда си да излезе на сената. Леко приведен напред, той разглеждаше връхчетата на обувките си, скръстил ръце на гърба, покашляйки се беззвучно — съвършено обикновен човек. Ала ето, той отваря вратата и излиза на сцената. Там се променя, преобразява се, става Офицерът.