Възможно е да беше права, възможно е и да залиташе по някакъв романтизъм, повлиян от ерата на попизкуството и наркотичното бълнуване. Не знам, знам само, че тази красива и гениална актриса си загуби паметта, зъбите й окапаха и петдесетгодишна, тя умря в лудница. Ето какво получи за невъздържаността, която изповядваше.
Творците, които умеят да формулират своите идеи, са впрочем опасни. Внезапно тяхното теоретизиране се превръща в мода, а това нерядко има катастрофални последици. Игор Стравински например обожавал да борави с думи. Написал е много страници, посветени на интерпретацията. Тъй като у самия него бушувал вулкан, той призовавал към сдържаност. Посредствените му колеги четели неговите разсъждения, кимали в знак на съгласие. Онези, у които нямало и искрица от вулкан, размахвали диригентската палка, обзети от желание да следват неговия принцип на сдържаността, докато Стравински, който никога не правел онова, което проповядвал, дирижираше своя „Аполон Мусагет“ тъй, сякаш негов автор бе Чайковски. А ние, на които теориите му са добре известни, слушахме, удивени.
През 1986 г. трябваше да поставя „Игра на сънища“ за четвърти път. Това решение изглеждаше разумно: „Госпожица Юлия“ и „Игра на сънища“ в рамките на един и същ театрален сезон. Кабинетът ми в Драматен бе ремонтиран. Преместих се там. Бях у дома си.
Подготвителната работа започна с усложнения. Поканих художник-сценограф от Гьотеборг. Неговата приятелка, след десетгодишен съвместен живот, избягала с млад актьор. Сценографът, заболял от язва, пристигна във Форьо в края на месец юни. Състоянието му беше ужасно.
С надеждата, че работата ще послужи като един вид юзда за неговата депресия, ние започнахме всекидневните срещи. Устните на художника трепереха, той се взираше в мен с леко изпъкналите си очи и шепнеше: „Искам тя да се върне.“ Аз обаче нямах никакво намерение да изпълнявам функциите на изповедник и не отстъпвах от изискванията си. Минаха няколко седмици и той съвсем рухна, заяви, че не може повече да работи, опакова си багажа и замина обратно за Гьотеборг. Там вдигнал платна в буквален смисъл и се отправил на морско пътешествие с нова любовница.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна към своята стара приятелка и сътрудничка Марик Вос. Тя се отнесе с дружеско благоразположение към предложението ми да работим отново заедно и се премести в къщичката за гости, с която разполагахме. Бяхме вече много закъснели, но пристъпихме към действие в добро разположение на духа. Преди много години Марик бе работила над „Игра на сънища“ с Улуф Муландер, основоположника на Стриндберговата традиция.
От предишните си постановки на тази пиеса не бях доволен: телевизионният спектакъл беше сполетян от технически бедствия (по онова време дори лентата не можеше да се реже). Този на Малката сцена пък се получи някак мизерен, независимо от превъзходните актьори. Авантюрата в Германия доведе до затрупване на постановката от прекомерните декори.
Сега възнамерявах да поднеса пиесата без промени и съкращения, съвсем както е била създадена от Стриндберг. Освен това смятах да преведа извънредно сложните сценични указания като технически изпълними, елегантни решения. Исках зрителят да усети зловонието, изпълнило задния двор на адвокатската кантора, да долови студената прелест на заснежената курортна местност Фагервик, мъгла от серни изпарения, и напомнящия пейзаж от ада изглед към Скамсунд, разкоша на цветните площи около Израстващия замък, атмосферата на стар театър отвъд театралния коридор.
Малката сцена е неудобна, тясна и овехтяла; всъщност някогашно кино, преустроено в театър, и което досега нито веднъж не е било ремонтирано от 40-те години насам — тогава е била открита. За да постигнем пространство, съчетано с интимност, ние решихме да премахнем първите четири реда столове на партера и да разширим самата сцена с пет метра.
Така възниква възможност за изграждане на две помещения — външното, по-близо до зрителите, щеше да бъде владение на Поета с неговото писалище край прозорец с витраж в стила на сецесиона, с палмата, украсена с разноцветни лампички, с библиотеката, с тайната врата. Вдясно на сцената е стоварена купчина непотребни отломки от реквизит, където особено изпъкват голямо, охлузено разпятие и загадъчната вратичка от бюфет. В ъгъла, сякаш затрупана от тези прашни вехтории, седи „грозната Едит“, актриса, която е и надарена пианистка, съпровождаща сценичното действие не само с реплики и мимика, но и с музика, изпълнявана от самата нея.