Постигнато чрез такова разместване, предното помещение открива изглед към мистериозна задна стая. Като дете аз често се спотайвах в сумрачната трапезария на нашата квартира и надничах в хола през полуотворената пълзяща врата. Слънцето осветяваше мебелите и разните предмети, искреше в кристалните полилеи, хвърляше подвижни сенки върху килимите. Всичко беше зелено като в аквариум. Там пристъпваха хора, изчезваха, отново се връщаха, заставаха неподвижно, разговаряха с приглушени гласове. Цветята по первазите на прозорците сякаш горяха, часовниците тиктакаха и звънтяха; наистина магическа стая. Сега щяхме да възсъздадем нещо подобно във вътрешното пространство на сцената. Набавихме десет мощни прожекционни апарата, за да заливат с изображения пет екрана със специална конструкция. С какви точно изображения още не знаехме, но бяхме убедени, че разполагаме с достатъчно време за размисъл по въпроса. Подът на сцената беше застлан с мек сивосинкав килим, а над предното помещение бе опънат таван в същия цвят. По този начин акустиката, която на Малката сцена е направо непредсказуема, се стабилизира, получи максимална степен на чувствителност. Актьорите можеха да говорят бързо, без да се напрягат, въведен бе принципът на камерната музика.
През месец май на 1901 година Стриндберг се жени за млада, доста екзотична красавица от Кралския драматичен театър. Тя е по-млада от него с тридесет години и вече известна. Писателят наема петстаен апартамент в току-що построена сграда на площад Карлаплан, сам подбира мебелите, тапетите, картините, изящните украшения. Младата жена попада в атмосфера, изцяло сътворена от нейния застаряващ съпруг. Още от самото начало брачните партньори полагат усилия да изпълняват с любов, лоялност, находчивост ролите, които са поели. Твърде скоро обаче маските се пропукват и сред инак добре обмислената идилия се разиграва непредвидена драма. Съпругата напуска дома, обзета от гняв, и се настанява у свои роднини в стокхолмския архипелаг. Писателят остава сам сред своя разкошен декор. Разгарът на лятото е и градът пустее. Той изпитва непоносима болка, такава, каквато до този момент не е подозирал, че е възможна.
В „Към Дамаск“ Непознатият отговаря тъй на упрека на Дамата, че си играе със смъртта: „По същия начин, по който си играя и с живота, та нали бях поет. Въпреки вродената ми меланхолия аз никога не възприемам нищо насериозно, дори собствените си трагедии, и понякога се съмнявам, че животът е по-реален, отколкото моята поезия.“
Раната е дълбока и от нея буквално шурти кръв, не зараства чрез противодействие както толкова други житейски неудачи. Болката прониква като свредел в най-потайни кътчета и прокарва русло за бистри изворови води. В дневника му е написано, че плаче, но сълзите проясняват погледа и той се взира в себе си и в хората наоколо с някаква смирена снизходителност. Писателят наистина заговаря на нов език.
И до ден-днешен не стихват споровете около това каква част от тази драма е била създадена, преди Хариет Босе да се завърне в съпружеския дом, примирена с бременността и с перспективата за една подновена идилия. Първата й половина представлява изумителен порой от думи и образи: всичко е разбираемо, прозрачно, всичко е мъка и наслада, всичко е живо, неповторимо, неочаквано. Направо готов спектакъл. Кулминацията си творческото вдъхновение на автора достига в дома на Адвоката. Началото на семейния живот, рухването на илюзиите и раздялата са показани точно за дванадесет минути.
Сетне драмата натежава: след Скамсунд идва ред на Фагервик, вдъхновението сякаш започва да накуцва и да се препъва, произведението напомня неразрешимата фуга в Бетховеновата соната за клавир, в която прецизността е подменена от изобилие от ноти. Ако обаче се впуснеш в прекалено усърдното им разчистване, в елиминиране, съсипваш творбата, ако пък не премахнеш ненужното, публиката едва ли ще издържи.
Необходимо е да запазиш хладнокръвие и да възстановиш загубената ритмика. Това е възможно и оправдано, защото текстът си остава наситен с напрежение, с тръпка, забавен е и художествено издържан. Неочакваната сцена в училището например е просто великолепна. Затова пък епизодът с нещастните въглищари е прекалено обременителен: от някакъв блян „Игра на сънища“ се превръща в естраден номер, злободневен и със съмнително качество.
Най-сложните проблеми обаче тепърва предстоят. Първият от тях е свързан с пещерата на Фингал. Знаем, че в дома на семейство Стриндберг царувал мир. Младата бременна съпруга прекарвала времето си в четене и занимания със скулптура. Писателят отказал пушенето като свидетелство за добрите си намерения. Двамата ходели на театър и опера, канели гости на вечеря и на домашни концерти. „Игра на сънища“ се наливала с живителни сокове. И ето Стриндберг открива, че неговата драма се превръща в панорама на човешкия живот, ръководен от нерешителната ръка на разсеян Бог. Внезапно се почувствал призван да изрази с думи онази раздвоеност на Битието, която вече с такава непринуденост е внушил в първите сцени и епизоди на пиесата. Дъщерята на Индра хваща Поета за ръка и го води, уви, към пещерата на Фингал далеч навътре в морето. Там започва безкрайно декламиране на стихове, и прекрасни, и не толкова, красивото и грозното си съжителстват, процъфтявайки.