Режисьорът, постановчик на тази творба, ако вече не е паднал духом, оставяйки Поетът да се вари в неговата собствена парфюмирана супа с вкус на модния за времето югендстил, е изправен пред почти неразрешим проблем. Как да пресъздаде пещерата на Фингал така, че да не изглежда нелепа? Как да се справи с предългата жалба, отправена към бога Индра, която си е чист хленч? Как да покаже бурята, корабокрушението и най-трудното от всичко — пристъпващия по вълните Иисус Христос? (Тих и завладяващ миг в инак помпозна театрална авантюра.)
Бях решил да създам малък спектакъл вътре в големия. С помощта на параван, стол и грамофон с фуния, Поетът оформя свое игрово пространство, загръща дъщерята на Индра с ориенталски шал, наблюдава се в огледалото с трънения венец от разпятието върху челото си. Подава няколко ръкописни страници на своята партньорка. Двамата сякаш се плъзгат от игра към сериозност, от пародия към ирония, пак към сериозност, от сцената блика неудържимото веселие на аматьорството, това е истински театър, акордите са прости и чисти. Възвишеното си остава възвишено, онова, което носи печата на времето, придобива оттенък на мека ирония.
Радвахме се на намереното решение, препятствието бе най-сетне преодоляно.
Следващата сцена в театралния коридор е суха и не особено съдържателна, ала не може да бъде елиминирана. Играта с Праведниците, Тайната, сгушена зад вратата, и психическото убийство на Дъщерята, извършено от Адвоката, са само набързо нахвърляни картини, без особена дълбочина и с нещо като „транспортна“ функция. Тук единствено възможният път е внушението за лекота, стремителност, заплаха: Праведниците безусловно стават опасни, когато ги обзема ужас пред „нищото“, дебнещо ги зад отворената врата.
Заключителната сцена при олтара е въпреки всичко великолепна, а прощаването на Дъщерята — трогателно в своята опростеност. Този момент се предхожда от странна добавка: Дъщерята на Индра разкрива Загадката на Живота. Както може да се съди по неговия дневник, Стриндберг прочел някаква дисертация по индийска митология и философия тъкмо когато завършвал пиесата. Плодовете от това четене той хвърлил в котела и ги разбъркал с другите съставки на ястието. Те не отишли на дъното и не му придали своя вкус. Останали си това, което били: къс индийска фантасмагория, без връзка с останалия текст.
В заключителната сцена впрочем, както и в поривистия, свеж пролог, се съдържа неразрешим, при това старателно камуфлиран, проблем. В един от първите епизоди има реплика към Бащата, очевидно отправена от дете: „Замъкът непрестанно израства от земята. Виждаш ли колко по-голям е в сравнение с миналата година?“ В последните минути думата взема Поетът, остарял, който възкликва: „Сега усещам цялата болка на съществуването, ето значи какво било да си човек.“ В началото дете, накрая старец, а между тях — човешката участ. Разделих ролята на Дъщерята на Индра между три актриси. Това се оказа сполучлив ход. Началото имаше излъчване, краят също. Дори Загадката на Живота се превърна във вълнуваща приказка, пресътворена от голяма актриса с богат житейски опит и душевност. Така възрастната Дъщеря получи сила и жизненост, за да премине през живота смело, изпълнена с любопитство и белязана с трагика.
Работата над нито една постановка дотогава не ми се беше струвала толкова трудна, толкова мъчително бавна. Необходимо бе да се заличат спомените за всички предишни опити в нейния процес и в същото време да се внимава с мръсната вода да не се изхвърли бебето. Онези находки, които органично се вливаха в новата концепция, трябваше да се съхранят, но при много строг подбор и съгласно известния съвет на Фокнър: „Kill your darlings.“6 И ако работата над постановката на „Госпожа Юлия“ бе наистина приятна и увлекателна, превземането на „Игра на сънища“ бе равносилно на мъчителна битка.