Гара Дуфнес се състоеше от червена къщичка с бели ъгли и кулички, от тоалетна с надпис „Мъже“ и „Жени“, от два семафора, две стрелки за смяна на релсите, склад за стоки, каменен перон и зимник, на чийто покрив растяха горски ягоди. Главният коловоз опасваше скалната грамада Юрму, минавайки покрай къщата ни „Ворумс“, която се виждаше от гарата. На около двеста-триста метра в южна посока реката променяше посоката си, образувайки широка дъга — това беше опасно място, наричано Гродан и известно с дълбоките си водовъртежи и остри подводни камъни. Над речната дъга се издигаше железопътният мост с тясна пътека за пешеходци в дясната му страна. Да се минава по моста бе забранено, но никой не обръщаше внимание на този запрет, защото това бе най-прекият път към Черното езеро, богато с риба.
Началникът на гарата се казваше Ериксон. Живееше в къщата на гарата вече двадесет години със своята жена, страдаше от базедова болест, а в селото още го считаха за новодошъл и затова се отнасяха към него с подозрение. Около чичо Ериксон витаеха впрочем доста тайни.
Имах позволението на баба да ходя на гарата. И макар от чичо Ериксон никой да не бе поискал разрешение, той се отнасяше с мен някак разсеяно приветливо. Канцеларията му миришеше на дим от лула, по прозорците бръмчаха сънни мухи, от време на време почукваше телеграфният апарат, изпускайки тънка лента, изпъстрена с точки и тирета. Чичо Ериксон седеше, приведен над масата, и нещо пишеше в тетрадки с черна подвързия или подреждаше фактури за товари. От време на време някой от чакалнята потропваше по прозорчето, за да даде знак, че иска да купи билет до Репбекен, Иншьон или Бурленге. На гарата се бе въдворил покой, напомнящ вечността и сигурно не по-малко ценен. Аз не го нарушавах с излишно дърдорене.
Но ето, че телефонът все пак звъни, получава се кратко съобщение: влакът от Крюлбу е потеглил от Ленхеден, чичо Ериксон измърморва нещо в отговор, нахлупва си униформената фуражка, взема червеното флагче и се отправя към възвишението, за да вдигне южния семафор. Наоколо няма жива душа. Палещото слънце нажежава стените на склада и релсите, откъдето се носи лъх на смола и метал. Далеч край моста бълбука реката, горещият въздух трепти над омазаните с масло траверси, камъните лъщят. Тишина и очакване, уродливата котка на чичо Ериксон дреме, настанена върху дрезината.
Откъм завоя на пътя пред Дългото езеро долита сигналът на локомотив, в далечината изниква влакът — досущ черно петно върху наситенозелен фон. Отначало не се чува никакъв звук, но постепенно се разнася шум, който лека-полека се усилва, влакът вече пресича реката, шумът минава в грохот, стрелката проскърцва, земята се тресе, локомотивът профучава покрай перона, ритмично изпускайки от комина си къдели дим, които обвиват всичко наоколо, вятърът свисти, колелата тракат, земята сякаш също се юрва нанякъде. Чичо Ериксон отдава чест на машиниста, той му отвръща със същото. Само подир миг шумът стихва, влакът вече завива покрай „Ворумс“, ето че изчезва в планината, провиква се покрай дъскорезницата. И отново настава тишина. Чичо Ериксон върти ръчката на телефона и вика: „От Дуфнес в два тридесет и три.“ Тишината е абсолютна, дори мухите не дръзват да се разбръмчат на стъклото. Чичо Ериксон се оттегля на втория етаж да похапне и подремне до пристигането на следващ влак — товарен, пътуващ на юг, който се очаква някъде между четири и пет. Този товарен влак не се движеше точно по разписание, защото почти на всяка станция си сменяше вагоните.
Недалеч от гората има ковачница, чийто стопанин прилича на монголски хан. Жена му е все още хубава, но изхабена от житейски трудности, името й е Хелга. С многобройната си челяд те се тъпчат в две стаички над ковачницата, където царят безредие и доброжелателство. Аз и брат ми обичаме да играем с децата на ковача. Хелга кърми най-малкото. След като бебето се засити, тя вика друг свой син, мой връстник: „Йонте, ела сега и ти да пийнеш.“ Обзет от завист, гледам как приятелят ми се настанява в скута на майка си, тя му протяга натежалата си гръд, той се навежда към нея и започва лакомо да суче. Питам дали мога и аз да опитам, но Хелга отвръща със смях, че първо трябва да взема разрешение от госпожа Окерблум, тоест от баба. Долавям със срам, че съм престъпил границите на някоя от онези неразбираеми забрани, които стават все повече по моя път.