Една моментална снимка! Лежа в кревата си с високите табли, вечер е, нощната лампа мъждее. Сладострастно мачкам в ръка някакъв кренвирш, мек, приемащ всякакви форми и излъчващ апетитна миризма. Внезапно го хвърлям на пода и силно, настойчиво викам Линеа, бавачката. Вратата се отваря, влиза татко — едра, черна фигура, откроена на светлината, идеща откъм хола. Той сочи кренвирша и пита какво е това там. Вдигам поглед към него, сърцето ми насмалко да изскочи, и отговарям, че това там е едно нищо. Следващата сцена: след като той ме е плеснал по задника, аз рева, седнал върху гърнето, поставено насред стаята. Запалена е лампата на тавана, а Линеа със сърдити движения сменя чаршафа на кревата ми.
Тайни. Внезапни мълчания, мигове, изпълнени с тишина. Смътни физически неразположения. Нима това са угризенията на съвестта, както се чуди Дъщерята на Индра в „Игра на сънища“? Какво направих, питам се ужасен. Сам знаеш, отговаря Висшата власт. Да, извърших грях, нали все има по някое неразкрито деяние, мисълта за което терзае душата. Надзъртаме около нужниците, за да зяпаме голи задници. Крадяхме стафидки от шкафчето с подправките. Къпахме се току до водовъртежите долу при железопътния мост. Отмъквахме дребни пари от джоба на татко. Осквернявахме името Божие, като го заменяхме с това на дявола в молитвата за благословия: „Дяволе, благослови ни и ни съхрани, спаси душата ни, дяволе, обърни към нас своя лик и ни цапни“… „Ние“, това бяхме моят брат и аз, сегиз-тогиз сплотени в общи акции от този род, но далеч по-често разделени от горчива омраза. Според Даг аз бях лъжльо, който все извърташе и успяваше да избегне наказанията. При това и глезльо, защото наистина бях любимец на татко. На свой ред пък аз смятах, че Даг, с четири години по-голям от мен, се ползва несправедливо с ред предимства: не го подгонваха към леглото толкова рано вечер, пускаха го на филми, забранени за малки деца, а сам той считаше за съвсем в реда на нещата да ме побийва, когато му скимнеше. Обстоятелството, че будеше у баща ни ревнива неудовлетвореност, подозрях значително по-късно.
Ненавистта, която Даг и аз изпитвахме един към друг, насмалко не доведе до братоубийство. Той ми беше хвърлил як тупаник и аз реших да му отмъстя. На всяка цена!
Грабнах една тежка стъклена кана, покатерих се на стол зад вратата на нашата обща стая във „Ворумс“ и когато Даг я отвори, аз с все сила го цапардосах по главата. Каната се счупи на парчета, брат ми падна, облян в кръв от раната, която му нанесох. Подир месец-два той без всякакво предупреждение се нахвърли връз мен и ми разби два предни зъба. В отговор аз му подпалих леглото, докато спеше. Огънят угасна, преди да се е разгорял, и враждебните действия временно бяха преустановени.
През лятото на 1984 г. моят брат пристигна да ни погостува на остров Форьо, придружен от съпругата си гъркиня. Беше на шестдесет и девет години, генерален консул в оставка. Въпреки паралича в тежка форма, който го бе сполетял, той не бе преустановявал изпълнението на служебните си задължения. Сега можеше да помръдва единствено главата си, дишаше на пресекулки, говореше неясно. Времето, прекарано заедно, отредихме на разговори за нашето детство.
Той си спомняше много повече неща от мен, разказваше за ненавистта си към баща ни, за своята силна привързаност към майка ни. В съзнанието му те си оставаха както преди родители, едва ли не митични същества, капризни, трудноразбираеми и очевидно силно надценявани от него. Придвижвахме се опипом по отдавна обрасли с треви и бурени пътеки, удивено се вглеждахме един в друг: двамина възрастни господа, излезли от една и съща утроба, разделени от непреодолимото разстояние, възникнало помежду им. Нашата взаимна антипатия бе изчезнала, оставяйки подире си празнота, в която като че нямаше място за контакти, за някакво съучастие. Брат ми искаше да умре и в същото време се боеше от смъртта, едно неистово желание за живот принуждаваше дробовете и сърцето му да функционират. А както промълви, той нямал възможност да свърши сам със себе си, тъй като ръцете му бяха обездвижени от парализата.
Беше силен, дързък, умен мъж, който обичаше риска и имаше влечение към военни действия, който умееше да се наслаждава на битието, обожаваше риболова, разходките в гората, беше безцеремонен, егоцентричен, надарен с чувство за хумор. Винаги се докарваше пред баща ни, независимо от омразата, която изпитваше към него. Винаги демонстрираше привързаността си към майка ни, независимо от опитите да се изтръгне на свобода и от мъчителните конфликти.