Същата вечер бях дежурен в театъра, обикалях сцените му, разговарях с актьорите, въвеждах в залата зрители, закъснели поради извънредно силната снежна буря. Но най-вече седях в кабинета си, погълнат от работа по постановката на „Разследването“ от Петер Вайс.
Телефонът иззвъня, момичето от централата ми съобщи, че долу чака госпожа Бергман, която настоява да се срещне с директора на театъра. Тъй като ми бяха известни няколко госпожи Бергман, аз кисело попитах коя именно е дошла, да я вземат мътните. Момичето, поуплашено, отвърна, че става дума за майката на директора, която искала да разговаря със сина си — незабавно.
Слязох да посрещна майка си, дошла в театъра въпреки снежната виелица. Още беше задъхана — от усилието, от слабото си сърце, от гняв. Предложих й стол и я попитах дали не би искала чаша чай. Отказа. Заяви, че изобщо няма намерение да сяда, че в никакъв случай не желае да пие чай и че е дошла тук, за да чуе още веднъж от мен всички онези грубости, жестоки думи и хули, които бях изрекъл по телефона преди няколко часа. Искала да види израза на лицето ми, когато се отричам от родителите си и ги оскърбявам.
На килима около дребната фигурка в кожено палто се образуваха тъмни петна от разтапящ се сняг. Мама беше необичайно бледа, очите й бяха потъмнели от гняв, носът й бе зачервен.
Опитах се да я прегърна и целуна, но тя ме отблъсна и ме удари (в плесниците мама беше ненадмината майсторка). Цапардоса ме мълниеносно и с лявата ръка, при което двата й масивни пръстена подсилиха твърде болезнено ефекта от наказанието. Разсмях се, а тя се разтърси в трескаво хлипане, отпусна се — не без гъвкавост впрочем — на един стол на заседателната маса и като захлупи лице с дясната си длан, зарови с пръстите на лявата в чантичката, за да извади оттам кърпичка.
Седнах до нея и я уверих, че най-искрено желая да посетя баща си, че се разкайвам за казаното по телефона и че от цялото си сърце я моля да ми прости.
Мама ме прегърна пламенно и заяви, че няма да ме задържа повече нито за минута.
После пихме чай и разговаряхме мирно и спокойно до два часа през нощта.
Това, за което току-що разказах, бе станало във вторник, а в неделя сутринта ми се обади близък на семейството, който живееше при мама, докато татко беше в болницата, и ме помоли да ида там веднага — чувствала се много зле. Професор Нана Шварц, която я лекуваше, била вече на път към дома на родителите ми, а за момента пристъпът отминал. Втурнах се към Стургатан 7. Отвори ми професор Шварц и тутакси ми съобщи, че мама издъхнала преди няколко минути.
За собствено изумление аз не можах да се сдържа и избухнах в плач. Бързо се овладях обаче, а старата лекарка мълчаливо ми държеше ръката. Когато се поуспокоих, тя ме осведоми, че всичко протекло твърде бързо, на два пристъпа от по двайсетина минути.
Малко по-късно аз останах насаме с мама в притихналото жилище.
Лежеше, облечена в нощница от бял фланелен плат и синя плетена жилетка без ръкави. Главата й бе леко извърната встрани, а устните — полуотворени. Лицето й беше бледо, с кръгове около очите, а все още тъмната коса беше старателно причесана — не, всъщност косата й отдавна не беше тъмна, а стоманеносива и през последните години късо подстригана, но в паметта ми бе както преди, тъмна, тук-там прошарена. Ръцете й почиваха върху гърдите. На левия показалец забелязах тънката ивица на лейкопласт.
Изведнъж стаята се изпълни с ярката светлина на наближаващата пролет. Върху нощното шкафче усърдно тиктакаше малък будилник.
Стори ми се, че мама диша, че гърдите й се повдигат, дочу ми се лека въздишка и сякаш видях клепачите й да потреперват — божем заспала, тя скоро щеше да отвори очи: пак онази измамна игра с действителността, която бях превърнал в свой навик.
Останах така няколко часа. Камбаните на църквата „Хедвиг Елеонора“ проехтяха с призив за празничната служба, светлината пробягваше насам-натам из стаята, отнякъде долитаха звуци на пиано. Не мислех, нито пък се наблюдавах отстрани, разигравайки театрален спектакъл със собствената си персона — това професионално заболяване, преследвало ме безпощадно през целия ми живот и което тъй често ощетяваше или нарушаваше моите най-дълбоки преживявания.
Не помня много от онези часове, прекарани в стаята на майка ми. Това, което остана неизлечимо в паметта ми, бе ивичката лейкопласт на левия й показалец.