Точно в девет часа започват снимките, предвидени за този ден. Много е важно да подхванем работата си навреме и всички заедно. Споровете, съмненията трябва да бъдат изнесени извън пределите на този вътрешен кръг на пределна концентрация. От момента на началото на снимките ние представляваме сложен, но единен механизъм, който има за своя задача да създава живи картини.
Работата бързо приема ритмичността на спокойно дишане, цари атмосфера на искреност и доверие. Единственото, което ни пречи този ден, е звукопроницаемостта на студията и неуважението на минаващите покрай стените й към червените лампички в коридорите, сигнализиращи, че вътре кипи работа. Инак това е ден, който ни носи скромна радост. Още от първата минута се чувства до каква степен Стина Екблад е постигнала забележителен синхрон с обидения от съдбата Исмаел. Ала най-забележителното е това, че Бертил-Александър веднага е схванал и възприел ситуацията, като с трогателна, присъща единствено на децата непосредственост, изразява сложното състояние на любопитство и страх.
Репетициите напредват с лекота, настроението е умиротворено-приповдигнато, творческата фантазия кипи, извънредно стилизирана и от декорите, дело на Ана Асп, и от осветлението, създадено от Свен Нюквист с онази неописуема интуиция, която му е фирмена марка и която го отличава от всички други негови колеги, издигайки го в ранга на един от най-големите майстори в тази област в света, сигурно впрочем най-големият. Ако го попиташ как постига всичко това, той се позовава на няколко простички правила (имах впрочем голяма полза от тях при работата си в театъра). Своята същинска тайна не желае — или не може — да издаде. Ако си втълпи, че му пречат, че го припират или ако просто не е в подходящо настроение, всичко тръгва накриво и той трябва да започне от самото начало. В нашето взаимно сътрудничество тон винаги са давали пълното доверие и взаимното разбирателство. Нерядко изпитвам тъга, че повече няма да работим заедно, особено когато си спомням за ден като онзи. Обзема ме чувствено удоволствие да работя рамо до рамо със силни, независими, надарени хора: актьори, техници, осветители, администратори, директори на продукция, реквизитори, гримьори, костюмиери — накратко, с всички, които населяват деня и го правят поносим.
Има моменти, в които ме обзема дълбока тъга по всички и всичко. Разбирам какво е имал предвид Фелини с твърдението си, че за него работата в киното е начин на живот. Разбирам и онова, което той разказва за Анита Екберг. Последната сцена с участието й в „Сладък живот“ била заснета в студия, в автомобил. След като снимките приключили, което за нея означавало и край на работата й в този филм, тя се разплакала и отказала да излезе от колата, вкопчвайки се в кормилото. Трябвало да я изнесат от студията не без известно насилие.
Понякога професията на кинорежисьора носи особен вид щастие. В някакъв миг върху лицето на актьор се появява нерепетиран израз и камерата го запечатва. Именно такова нещо се случи днес — Александър неочаквано пребледня, и то много силно, чертите му се сгърчиха от болка. Камерата регистрира всичко това. Отпечатъкът на болката, на неуловимата болка, трае само няколко секунди и изчезва завинаги, нямаше го и преди, по време на репетициите, но бе фиксиран върху лентата. В такива моменти ми се струваше, че дните и месеците на предсказуема скрупульозност не са пропаднали напразно. Аз може би и дори живея заради такива кратки мигове.
Като ловец на бисери.
Беше 1944 година. Назначиха ме за директор на Градския театър в Хелсингборг. Дотогава бях работил твърде дълго като редактор за обработка на сценарии към „Свенск Филминдустри“ („СФ“) и по мой сценарий вече бе заснет филм („Полуда“, режисьор Алф Шьоберг), смятаха ме за човек надарен, но с труден характер. Между „СФ“ и мен бе сключен „договор за притежание“, който, без да ми дава някакви икономически облаги, възпрепятстваше сътрудничеството ми с други филмови компании. Рискът обаче не беше кой знае колко голям. Въпреки определения успех на „Полуда“ към мен никой, като се изключи Лоренс Мармстед13, не проявяваше какъвто и да било интерес. А той ми се обаждаше от време на време и с любезно подигравателен тон ме питаше докога ще бъда обвързан със „СФ“, да не би да възнамерявам да изгния там, и заявяваше, че той, Лоренс, би могъл да направи от мен истински режисьор. Двоумях се, чувствах се свързан с авторитети и в края на краищата реших да остана при Карл Андерш Дюмлинг, ръководителя на „СФ“, който се отнасяше към мен бащински и не без известна снизходителност.