Веднъж на бюрото ми попадна пиеса. Названието й беше „Майка“ и неин автор беше някакъв датски драскач. Идеята на Дюмлинг беше аз да напиша сценарий по нея и ако бъде одобрен, щеше да ми се даде възможност да заснема своя първи филм. Прочетох пиесата — стори ми се ужасна. Но бях готов да правя филм и по телефонния указател. Затова написах сценария за четиринадесет нощи и получих оценка „добър“. От радост, естествено, се побърках, губейки представа за реалното състояние на нещата. В резултат падах с главата надолу във всички ями, изровени от други и от мен самия.
Киноцентърът в Росунда представляваше фабрика, която през 40-те години произвеждаше по двадесет-тридесет филма годишно. Там имаше достатъчно от всичко — професионализъм и занаятчийска традиция, рутина и бохемлък. Задълженията ми на сценарист „негър“ водеха до продължителни контакти с работилниците, студиите, киноархива, монтажите, отдела за звукозапис, стола, което ще рече, че познавах много добре и помещенията, и хората. Освен това бях горещо убеден, че не след дълго ще се наложа като най-забележителния кинорежисьор в световен мащаб.
Не знаех само едно: по моя сценарий трябваше да бъде заснет евтин второразреден филм с участието най-вече на актьори, ангажирани от „СФ“ по договор. След продължителни и досадни разговори аз се сдобих с разрешение да направя пробен филм с Инга Ландгре и Стиг Улин. Оператор беше Гунар Фишер. С него бяхме връстници, изпълнени със сходен ентусиазъм и добре се сработихме. Пробният филм стана прекалено дълъг. След първата прожекция въодушевлението ми беше безгранично. Обадих се на жена ми, която бе останала в Хелсингборг, и обзет от крайна възбуда, крещях по телефона, че времето на Шьоберг, Муландер и Дрейер вече е приключило, настъпва епохата на Ингмар Бергман.
Докато се пенех от задоволство, Гунар Фишер ми беше подменен с Йоста Руслинг, покрит с белези самурай, известен със своите късометражни филми, в които се демонстрираха небесна шир и красиво осветени облаци. Той бе типичен представител на своя жанр и почти не бе работил в студия. От постановката на осветление не разбираше нищо, а и презираше игралното кино, като не прикриваше неудоволствието си, че ще работи на закрито. Не си допаднахме от пръв поглед. А тъй като и на двамата ни липсваше увереност, прикривахме несигурността си със сарказми и дързост.
Първите снимачни дни бяха наистина кошмарни. Бързо осъзнах, че съм попаднал в машина, която няма да мога да овладея. Разбрах и това, че Дани Линд, която със скандали успях да ангажирам за изпълнителка на главната роля, всъщност не е киноактриса и не притежава необходимия за случая опит. С отчетливост, вледенила душата ми, проумях също, че моята собствена некомпетентност е очевидна за всички. На недоверието към мен отвръщах с оскърбителни изблици на гняв.
Резултатът от нашите усилия беше плачевен. Към това следва да се прибави, че заради дефект в кинокамерата някои от сцените бяха заснети без фокус. Некачествен бе и звукът, репликите на актьорите можеха да се долавят само с голямо усилие.
Зад гърба ми кипеше активна дейност, насочена срещу мен. Ръководството на студията бе на мнение, че снимките трябва да бъдат преустановени, или ако продължат, да бъдат сменени режисьорът и изпълнителката на главната роля. Бяхме се бъхтали вече три седмици, когато получихме писмо от Карл Андерш Дюмлинг, тогава в отпуск. Пишеше ми, че гледал заснетия материал и че го смята за перспективен, независимо от недостатъците. Предлагаше ми да започна отначало. С благодарност приех предложението му, без да съзра капана, чийто похлупак засега издържаше тежестта на изтощеното ми тяло.
Виктор Шьострьом започна — сякаш случайно — да изниква все по-често на пътя ми. Хващаше ме здравата за тила и така двамата се разхождахме по асфалтовата площадка около студията. През по-голямата част от времето мълчахме, но неочаквано той подемаше, просто и разбираемо, разговор все в един и същ дух.
— Твоите мизансцени са прекалено усложнени, нито ти, нито Руслинг можете да се справите с тях. Опростявай ги. Снимай актьорите отпред, те обичат това, ще видиш колко по-добре ще излезе. Не ругай екипа си, от това хората се озлобяват и започват да работят по-лошо. Не се стреми да превърнеш всеки кадър в централен — зрителите ще се отегчат. Една междинна сцена трябва да се третира като междинна, без непременно да е нужно да изглежда такава.