За мое изумление предложението се прие без дискусии. Голяма строителна фирма започна начаса работа на един разровен терен, разположен на стотина метра от Главния павилион. Честичко отивах на строежа и изключително се гордеех с това, че успях да издействам такова скъпоструващо начинание. Явно ръководството, независимо от всички крамоли и неприятности, все пак вярва в моя филм, мислех си аз, без да забелязвам, че въпросната улица е планирана като действено оръжие в ръцете на устремените към властта началници на студията, оръжие, насочена срещу мен и срещу Дюмлинг, който продължаваше да ме покровителства. Между главната канцелария, управляваща единовластно, и Филмовото градче с производството, концентрирано там, винаги имаше напрежение. Скъпоструващата и абсолютно безсмислена улица щеше да бъде отнесена към разходите по моя филм, от което следваше, че произведението ми нямаше да може да възвърне средствата, хвърлени за създаването му. Радостта обаче беше всеобща и тротоарът постепенно се покриваше с плочи.
В един от снимачните дни стана нещо ужасно. Първата сцена снимахме в есенна вечер, веднага след спускането на мрака. Беше общ план. Камерата поставихме на триметров практикабъл. Примигваше рекламата на вариетето, Як се беше застрелял, Мариан Льофгрен, просната върху трупа, крещеше така, че смразяваше кръвта ни. Пристигна линейка, асфалтът лъщеше, от прозорците на козметичния салон се пулеха манекени. Вкопчих се здраво в практикабъла, виеше ми се свят, бях опиянен от усещането за власт: всичко това е мое дело, замислено и осъществено от мен, една проектирана и пресъздадена реалност.
Ала жестокият удар на истинската реалност не закъсня. Камерата трябваше да се демонтира, един от техниците, стъпил на самия край на практикабъла, я пое от статива с помощта на друг младеж. Камерата се повдигна изненадващо леко и техникът, неуспял да се задържи, рухна на земята, притиснат под тежкия й товар. Не помня съвсем ясно какво точно стана. Добре, че имахме линейка наблизо, та пострадалият бе закаран веднага в Каролинската болница. Групата настоя да прекратим снимките, тъй като всички бяха убедени, че техният колега е мъртъв, или умира.
Обзе ме паника и аз отказах да спрем работата си, закрещях, че младокът е бил пиян, че изобщо всички са пияни, когато снимаме вечер (а това в немалка степен беше истина), че ме окръжават мерзавци, сбирщина, че ще продължаваме да действаме дотогава, докато от болницата не съобщят за смъртта на пострадалия. Обвинявах сътрудниците си в небрежност, мързел и недисциплинираност. В отговор — ни звук, ни стон, глухо шведско мълчание. Снимките продължиха, програмата бе изпълнена, но аз бях принуден да пожертвам онези ракурси на лицата, предметите, жестовете, които чертаеше моето въображение. Нямах дори капка сила, сврях се в един тъмен ъгъл и заплаках от ярост и разочарование. Наистина не можех повече! Сетне историята се поприглуши, техникът се оказа недотам тежко ранен, а и наистина не бил трезвен.
Дните се влачеха едва-едва. Сега Руслинг не прикриваше своята враждебност и иронизираше всички предложения, които правех относно избора на ракурси за камерата. Лабораторията вадеше кадрите или прекалено светли, или прекалено тъмни. Вторият режисьор се хилеше и ме потупваше по гърба. Той ми беше връстник и вече бе направил не един филм. Постоянно се карах с шефа на електротехниците за това, колко часа трябва да се работи и колко да продължават паузите. От трудовата дисциплина не бе останала и следа, хората идваха и си отиваха както им скимнеше. Бяха ми обявили негласен бойкот.
И все пак имах един приятел, който отказа да се присъедини към глутницата — монтажистът на филма Оскар Русандер. Външно приличаше на ножица, всичко у него бе остро, ъглесто. Говореше аристократично на „р“ и беше доста тщеславен, някак по английски демонстрираше снизходително презрение спрямо режисьорите, шефовете на студията и корифеите на Главната канцелария. Човек начетен, той в същото време притежаваше внушителна сбирка от порнографски издания. Най-забележителните моменти в неговия живот наставаха, когато трябваше да работи с принц Вилхелм — от време на време той правеше по някой късометражен филм в „СФ“. Всички изпитваха някакъв страх от Оскар, не се знаеше кога възнамерява да се държи мило и приветливо, а кога ще е хаплив. Към жените проявяваше старомодна рицарска вежливост, но странеше от тях. Казваха, че вече двадесет и три години ходи при една и съща проститутка, два пъти в седмицата, независимо от времето.