Когато отидох при него след привършване на снимките, отчаян, разкървавен и извън себе си от гняв, той се отнесе към мен с поривисто дружелюбна обективност. Безжалостно ми посочи слабостите, онова, което бе негодно или неприемливо. Ала не пропусна да похвали хубавите постижения, това, което му бе харесало. Посвети ме в тайните на професията си, като ми разкри една основна истина: монтажът започва по време на самите снимки, ритъмът е заложен в сценария. Знам, че много режисьори постъпват по обратен начин. За мен обаче това правило на Оскар Русандер стана основополагащо.
Ритъмът в моите филми се зачева още в сценария, по време на работата над него край писалището, а се ражда на бял свят пред камерата. Чужди са ми всякакви форми на импровизация. Ако обстоятелствата ме принудят да взема предварително необмислено решение, аз се обливам в пот и буквално се вцепенявам от ужас. За мен филмът е илюзия, планирана до най-малките подробности, отражение на онази действителност, която ми изглежда толкова илюзорна, колкото по-дълго живея на този свят.
Филмът, освен ако не е документ, е сън, блян. Затова Тарковски е най-великият от всички. Той се придвижва уверено в пространствата на съновиденията, не тълкува, пък и какво ли би могъл всъщност да разтълкува? Един ясновидец, съумял да въплъти прозренията си в най-трудоемкия и в същото време най-податливия за тях жанр на изкуството. През цялото си съществуване аз хлопах по вратите, отвеждащи към онези пространства, из които той се придвижва така естествено и сигурно. Само веднъж или два пъти ми се удаде да се пропъхам през тях. Повечето от съзнателните ми опити да сторя това завършваха с позорен неуспех: „Змийско яйце“, „Докосването“, „Лице срещу лице“ и пр.
Фелини, Куросава и Буюнел обитават същите пространства, както Тарковски. Антониони се бе запътил към тях, ала загина, погубен от собствената си досадливост, Мелиес винаги е бил там, без да размишлява по въпроса: та нали е бил чародей по професия.
Филмът като сън, филмът като музика… Няма друго изкуство, което в такава степен да въздейства върху нашите чувства, прониквайки така надълбоко в съкровените кътчета на душата и подминавайки делничното ни съзнание. Микроскопична повреда на зрителния нерв, шоков ефект, двадесет и четири осветени квадратчета в секунда, между тях мрак, който зрителният нерв не регистрира. До момента, в който аз, седнал пред монтажната маса, не прегледам заснетите кадри и досущ както някога в детството, дъхът ми секва от усещането за вълшебство: там вътре в тъмата на дрешника бавно завъртах ръчката на апарата, по стената отсреща една след друга изникваха картинки, аз отбелязвах почти недоловимите изменения във всяка от тях, сетне започвах да въртя по-бързо — възникваше движение.
Неми или говорещи, сенките проникваха направо в дълбините на душата ми. Мирисът на сгорещен метал, подскачащото, примигващо изображение, подрънкването на малтийския кръст, дланта, притискаща ръчката…
7
Още преди първичният мрак на половото съзряване да ме обгърне, внасяйки смут в тялото и душата ми, аз изживях една щастлива любов. Това се случи през лятото, когато останах сам с баба във „Ворумс“.
Защо там бяхме само аз и тя не помня, но незабравимо за мен е усещането за доволство, сигурност, уют. От време на време пристигаха гости, пребиваваха по няколко дни и си заминаваха. Това само засилваше моето блаженство. Независимо че все още бях подрастващ и видът ми си беше детски, дори гласът ми още не мутираше, баба и Лала ме третираха като Млад Мъж, засвидетелствайки ми и подобаващо отношение. Като се изключат обичайните домакински задачи (да насека дърва, да събера шишарки, да избърша измитите съдове, да донеса вода), аз бях свободен и се реех безпрепятствено насам-натам. Прекарвах времето си предимно в уединение, което ми харесваше. Баба ме оставяше да се унасям на воля в мечтите си. Нашите поверителни разговори и вечерното четене на глас продължаваха, но не и като някаква принуда. Разполагах с невиждана дотогава свобода. Можех дори да закъснявам. Ако не се явявах навреме на масата, в кухненския бюфет винаги намирах чаша мляко и сандвич.
Единственото неотменно задължение за през деня се отнасяше до сутрешното ставане. В седем часа трябваше да се събудя, независимо дали беше делник или празник. Баба лично наблюдаваше как извършвах задължителното обтриване на тялото си със студена вода. Почистването на ноктите и измиването на ушите представляваха посегателство срещу свободата ми, но аз ги изтърпявах стоически, макар да не разбирах смисъла им. Според мен баба бе убедена, че телесната чистота съхранява и заздравява духа.