Самата старица бе едра жена с коси, сресани на прав път и прошарени, с изразително лице, чиито черти изпъкваха отчетливо: сини очи, щръкнали уши. Босонога, с оголени ръце, тя режеше дърва за огрев, Мерта й помагаше.
Оказа се, че момичето се е преместило тук, на пасището, за да помагана Лис-Кюла срещу скромно възнаграждение да се грижи за добитъка и да върши едно-друго в домакинството.
Почерпиха ме със сок от черни боровинки, дадоха ми сандвич, настаниха ме край сгъваемата маса до прозореца. Лис-Кюла и Мерта, застанали пред печката, отпиваха кафе от чинийки. В тясното, топло помещение миришеше на прокиснало мляко, наоколо летяха и пълзяха мухи. Лепкавите мухоловки бяха почернели от бавно помръдваща жива маса.
Лис-Кюла се осведоми как са госпожа Окерблум и госпожица Нилсон. Отвърнах, че са добре. В раницата ми сложиха огромна пита кашкавал, аз стиснах ръце на стопанките, направих им лек поклон и като благодарих за гостоприемството, тръгнах по обратния път. Не знам защо Мерта дойде да ме поизпрати.
Момичето бе по-високо от мен с половин глава, макар да бяхме връстници. Фигурата й бе възедра, костелива, косата — късо подстригана и изсветляла от слънцето и водата, а устните — дълги и тънки, та когато се смееше, имах чувството, че се разтягат чак до ушите й, разкривайки здрави бели зъби. Яркосините очи гледаха с някакво учудване на света наоколо, веждите светлееха като косата, носът бе прав и дълъг, леко удебелен на върха. Раменете й бяха силни, бедрата тесни, стройните ръце и крака, загорели от слънцето — покрити със златист мъшец. От нея се носеше мирис на обор, тръпчив, напомнящ този на тресавището. Прокъсаната и обезцветена от пране рокличка, някога синя, под мишниците бе подгизнала от пот.
Любовта ни порази мигновено — досущ като Ромео и Жулиета, с тази разлика обаче, че и през ум не ни минаваше да се докосваме, а още по-малко — да се целуваме.
Като си измислях разни задачи, чието изпълнение изискваше много време, аз рано сутринта изчезвах от „Ворумс“ и се връщах по тъмно. Това продължи няколко дни. В края на краищата баба ми постави ребром въпроса какво всъщност правя и аз си признах. Като жена, мъдра, тя ми разреши да отсъствам от дома без ограничения от девет сутринта до девет вечерта, допълвайки, че винаги ще се радва, ако Мерта ни гостува във „Ворумс“ — благоволение, от което обаче ние се възползвахме извънредно рядко, защото по-малките братя на Мерта веднага надушиха нашата близост. Един следобед, когато двамата с нея се бяхме осмелили да слезем до езерото, за да ловим риба, и седяхме там плътно един до друг, но без да се докосваме, от храстите се пръкна цяла орда момчурляци, които крещяха колкото им глас държеше неприлична песенчица. Хвърлих се връз тях и набих неколцина, ала набиха и мен. Мерта не ми се притече на помощ. Вероятно е искала да разбере до каква степен мога да се оправя сам.
Момичето обикновено мълчеше, бърборех аз. Без да се докосваме, ние, неразделни, седяхме, стояхме или лежахме съвсем близо един до друг. Взаимно си разчесвахме ухапванията от комари, плувахме, независимо от това, какво беше времето, свенливо отмествайки очи от голотата на другия. Помагах, доколкото ми позволяваха силите, на пасището — вярно, само при вида на кравите краката ми леко се подкосяваха, пък и кучето непрекъснато ме следеше, нападайки ме сегиз-тогиз. Понякога Мерта си навличаше гнева на Лелката, която изискваше неумолимо подчинение на дадените от нея заповеди — веднъж тя залепи на момичето плесница и то неутешимо зарида, а аз не бях в състояние да го успокоя.
И така, Мерта мълчеше, говорех аз. Разказвах й, че моят баща не ми е истински баща, че всъщност съм син на известния актьор Андерш де Вал. Пастор Бергман ме мрази и преследва по съвсем понятни причини. Майка ми все още обича Андерш де Вал и не пропуска премиерите на постановките, в които участва. Виждал съм го извън театъра един-единствен път, той просълзен се взря в мен и ме целуна по челото, а сетне изрече с прекрасния си глас: „Да те благослови Бог, дете мое!“ Знаеш ли, Мерта, ти би могла да го чуеш по радиото, например, когато рецитира „Новогодишен камбанен звън“. Да, Андерш де Вал е моят баща и веднага след като завърша училище, аз също ще стана актьор в Драматичния театър.