Никой от нас нямаше време да се занимава с тези мълчаливи мъже, изолирани в незаетия кабинет. По записките в дневника си виждам, че в четвъртък, 22 януари, сме получили обемист акт от Данъчното управление. Без да го чета, аз го препратих на моя адвокат.
Няколко години по-рано, мисля, че това беше в 1967 година, когато доходите ми започнаха да нарастват с приятна, но лавинообразна скорост, аз се обърнах към моя приятел Хари Шейн15 да ми намери кристалночист адвокат, за да поеме функциите на нещо като мой финансов настойник. Неговият избор падна върху сравнително младия, вече със завидна репутация, Свен Харалд Бауер, който, наред с всички свои заслуги, бе и високопоставена фигура в Международната организация на скаутите. Тъкмо той се ангажира с финансовите ми дела.
Разбирахме се чудесно и нашето сътрудничество беше безупречно. Установена бе и връзка с швейцарския адвокат, комуто бяха поверени работите на „Персона-филм“. Дейността ни ставаше все по-оживена: „Шепот и викове“, „Сцени от един брачен живот“, „Защитна реч на един безумец“ на Шел Греде, „Вълшебната флейта“.
Според това, което съм записал в дневника си на 22 януари, съм бил обезпокоен не толкова от акта на Данъчното управление, колкото от болезнена екзема, поразила безименния пръст на лявата ми ръка.
С Ингрид бяхме женени вече пет години. В новата жилищна сграда на Карлаплан номер 10 (на същото място е била някога къщата, обитавана от Стриндберг) водехме спокоен буржоазен живот, общувахме с приятели, ходехме на концерти и на театър, гледахме филми, работехме усилено.
Всичко, за което става дума по-горе, е предистория на случилото се на 30 януари и на онова, което го последва.
Месеците по-нататък не са отразени в мой дневник. Възобнових записките си в него — спорадични, непълни — едва година по-късно. Затова спомените ми от този период напомнят един вид моментални снимки, контрастни в центъра, а поразмазани в краищата.
И така, ние започнахме репетицията на „Мъртвешки танц“ в десет и половина, както обикновено. Ние — това бяхме Андерш Ек, Маргарета Крук, Ян-Улф Страндберг, асистент-режисьорът, суфльорката, инспициентът и аз. Намираме се в светло и уютно помещение, разположено под самия покрив на Драматен.
Работата върви без напрежение, с лекота, както е почти без изключение в началото на репетиционния период. Вратата се отваря, при нас влиза секретарката на директора на театъра Маргот Вирстрьом и ме моли да ида веднага в нейния кабинет. Там ме чакали двама полицаи, които искали да поговорят с мен. Отговарям, че те може би ще пийнат чашка кафе, а аз ще се отбия при тях в един часа, в обедната почивка. Не, те желаели да се срещнат с мен незабавно, повтаря Маргот Вирстрьом. Питам какво се е случило, но секретарката няма представа. Смеем се, учудени, моля актьорите да продължават без мен и казвам, че ще се видим отново, след като обядваме, в един и половина.
Маргот и аз се отправяме към нейната стая, която се намира в непосредствено съседство с кабинета на директора. Там е седнал господин в тъмно палто. Той се надига, стиска ми ръката, произнасяйки фамилното ми име. Питам за какво става дума, защо не търпи отлагане. Той, без да ме гледа, мърмори, че работата била свързана с данъци и аз тутакси трябва да тръгна с него, за да ме разпитат. Зяпам го втрещен и отговарям, че наистина нищо не разбирам. И внезапно си спомням, че хора, изпаднали в моето положение (поне така е в американските филми), обикновено викат адвоката си. На разпита непременно трябва да присъства моят адвокат, казвам, искам да му се обадя. Полицаят, все така с поглед, насочен встрани от мен, отвръща, че това е невъзможно, тъй като и адвокатът ми е забъркан в аферата и вече е извикан на разпит. Безпомощно питам дали мога да ида до стаята си, за да си взема палтото. „Ще идем заедно“, отсича полицаят. И тръгваме. По пътя насам срещаме неколцина, които с удивление изпращат с очи непознатия, следващ ме по петите. В коридора, от двете страни на който са разположени стаите на режисьорите, аз се натъквам на събрат по професия. „Нима не си на репетиция?“, недоумява той. „Задържан съм от полицията“, пояснявам. Колегата прихва.
Вече съм си облякъл палтото, когато внезапно ме присвива стомахът и заявявам, че трябва да ида на едно място. Полицаят оглежда тоалетната и ми забранява да заключвам вратата й. Спазмите стават непоносими и аз се изпускам с протяжен и силен звук. Полицаят е седнал току до полуотворената врата на тоалетната.
15
Един от инициаторите за създаването на Института за кино в Швеция, негов дългогодишен ръководител (род. в 1914 г.). — Б.пр.