Най-сетне сме готови да напуснем театъра. Никак не се чувствам добре и мислено съжалявам, че не притежавам таланта да припадам. Срещаме актьори, други хора от персонала, тръгнали към стола, за да обядват. Едва чуто ги поздравявам. Зад стъклото на кабинката на телефонистката ми се мярка любопитно момичешко лице.
Излизаме от входа към улица Нюбругатан. Към нас се приближава още един полицай, здрависва се. Бил поставен да дежури на ъгъла на Нюбругатан с Алмльофгатан — оттам да следи, да не би да избягам.
Пред сградата на театъра е паркирана колата на данъчния детектив Кент Карлсон (или на неговия колега, така и не успях да свикна да различавам двамата един от друг — с коремчета, с ризи на цветчета, с нечиста кожа и „траур“ под ноктите). Настаняваме се в колата и поемаме. Седя отзад между двамата полицаи. Данъчния детектив Кент Карлсон (или неговият колега) е на волана. Единият полицай, добра душа, бъбри, смее се, разказва вицове. Моля го да замълчи, ако е възможно. Той отговаря, не без обида, че просто искал да разведри атмосферата.
Полицейският инспектор търка стол в кантора май на площад Кунгхолмсторг, макар да не гарантирам за точността на тази констатация, тъй като оттогава мина време и образите губят отчетливостта си, репликите стават все по-трудно доловими.
Към мен пристъпва възрастен мъж, съвсем приличен на вид, който се представя. Върху писалището е подредил куп книжа, иска да ги прегледам. Моля да ми дадат чаша вода, устата ми е пресъхнала, езикът ми се е залепил за небцето. Пия, ръката ми трепери, дишам трудно. В другия край на стаята (която изведнъж ми се струва необятна) седят някакви неопределени лица, пет-шест души, не повече. Инспекторът твърди, че аз съм дал неверни сведения в данъчната декларация и че „Персона-филм“ не съществува. Отговарям — както си е всъщност, — че изобщо не чета своите декларации, че досега и през ум не ми е минавало да укривам доходите си от държавата. Инспекторът ме отрупва с въпроси. Възложил съм своите дела на специалисти, повтарям аз, тъй като самият аз съм абсолютно некомпетентен в тази област, но никога не бих си позволил да се забърквам в авантюри, подобно нещо е напълно чуждо на натурата ми. И охотно признавам, че съм подписвал всякакви документи, без обаче да съм ги чел, а дори и на момента да съм правел това, все едно не съм ги разбирал.
В цялата тази непоносима история, проточила се няколко години, история, която причини силна болка на мен и на моите близки, струваше ми цяло състояние за заплащане на адвокати, принуди ме да замина за чужбина за близо десетилетие и в края на краищата завърши с облагането ми с остатъчен данък (без глоба или други уговорки) на стойност 180000 крони — да, в цялата тази история аз се признавам за виновен само в едно-единствено, но важно нещо: подписвал съм документи, които не съм чел, а още по-малко — разбирал. По този начин съм давал одобрението си за финансови операции, за които не само съм нямал представа, но чиято същност е била напълно непостижима за мен. Уверяваха ме в законността на тези операции, в това, че те се извършват по правилата. А подобни уверения ми бяха съвсем достатъчни. Дори не съм и помислял, че моят толкова симпатичен адвокат, ръководител в Международната организация на скаутите, също не е съзнавал в какво се е оплел. Затова някои сделки бяха оформени неправилно или пък съвсем неоформени. Това на свой ред предизвикало — напълно справедливо впрочем — подозрения от страна на съответните инстанции. Данъчния детектив Кент Карлсон и неговият колега, подушили крупна афера, получили пълна свобода на действие от един нерешителен и некомпетентен прокурор, когото наплашили с вероятността аз да офейкам и да оставя властите с пръст в уста.
Часовете минават. Господата в другия край на тази странно издължена стая изчезват един подир друг. Аз главно мълча и само на моменти твърдя с някак идещ отдалеч глас, че това е истинска катастрофа в живота ми. И обяснявам на инспектора какъв удар ще бъде тази история за медиите. Той ме утешава с уверението, че разговорът ни бил конфиденциален. Именно затова и отделът му е настанен на Кунгхолмсторг, на разстояние от Управлението на полицаите, за да не привлича ненужно внимание. Питам дали мога да се обадя на жена си. Оказва се, че не — в дома ни в този момент извършват обиск. В същата секунда звъни телефонът. Обаждат се от вестник „Свенска Дагбладет“, до редакцията му стигнала някаква информация. Добросърдечният полицай, загубил присъствие на духа, заклева журналиста да си мълчи. Сетне ми заявява, че нямам право да напускам града. Ще ми отнемат и паспорта. Прави се протокол на разпита. Подписвам, без да знам какво, защото вече не разбирам смисъла на думите, с които се обръщат към мен.