Ставаме. Полицаят дружески ме потупва по рамото и ме убеждава да продължавам да съществувам и работя както преди. Пак повтарям, че това е катастрофа в живота ми, нима наистина не е в състояние да разбере, че това е катастрофа в живота ми.
Ето ме най-сетне на улицата. Здрачава се, вали снежец. Всичко наоколо е като на ксерокопие, грубо, отчетливо, черно-бяло, никакви багри. Зъбите ми тракат, мислите и чувствата са атрофирани. Вземам такси и се връщам в театъра, пред чийто заден вход съм оставил своята кола. По пътя за дома минавам покрай казармите на дворцовата гвардия. Покривът им сякаш гори — високи пламъци на фона на тъмнеещото небе. Сега се питам дали тогава не съм имал халюцинации: та аз не видях нито пожарни коли, нито тълпа. Бе се възцарила мъртва тишина, валеше сняг и горяха казармите на дворцовата гвардия.
Най-сетне се добирам до дома. Ингрид си е вкъщи. Обискът я сварил съвсем неподготвена: та нали тя не знаеше нищо. Полицаите били учтиви и не се престаравали. Отнесли със себе си няколко папки, по-скоро за да дадат вид, че са намерили нещо. После Ингрид седнала да ме чака. Времето обаче се точело така мудно, че тя решила да опече сладки.
Обаждам се на Хари Шейн и на Свен Харалд Бауер. Двамата са изумени, направо потресени. Какво друго става същата вечер не знам, просто не знам. Вечеряме? Сигурно. Гледаме телевизия? Не е изключено.
По-късно, когато вече сме легнали да спим, внезапно ме осенява мисълта, че на сутринта жилището ни тук, на Карлаплан, ще бъде буквално обсадено от журналисти. Грабвам най-необходимото и се отправям към малка квартирка на улица Гвертюрегатан, където се бяхме преселили с Гун след бягството ни от Париж през есента на 1949 г. Оттогава всеки път, когато ме застигне някакво бедствие, когато поредният ми брак претърпи крушение или възникнат други усложнени обстоятелства, аз търсех убежище на Гвертюрегатан.
Озовавам се там в полунощ. Анонимността на стаята вдъхва чувство за сигурност. Заспивам с помощта на хапче за сън.
Забравил съм какво е ставало през съботата и неделята. Не напускам квартирката на Гвертюрегатан, измъквам се от нея само за два-три часа вечер, когато се появявам у дома. Вмъквам се незабелязано през гаража, така не срещам жива душа.
Средствата за масова информация подемат широка офанзива — крещящи заглавия на първа страница, коментари в новинарските емисии по телевизията… Моят син Даниел, дванадесетгодишен, отказва да ходи на училище. Дотам е уплашен, че не излиза от кабинката на киномеханика в „Рьода Кварн“ — по прякор „Щипката“, който помага извънредно много на момчето ми в онзи труден период. Нямам представа за това, как са реагирали на въпросната история другите ми деца, защото с тях не поддържах контакт — почти или изобщо. Повечето бяха всъщност с левичарски убеждения и както ми стана ясно впоследствие, смятали, че татенцето е получило заслуженото. Някои били искрено убедени, че съм престъпник.
В понеделник сутринта настъпва кризата. Седя в гостната на горния етаж, чета книга, слушам музика. Ингрид е отишла на среща с адвокати. Не усещам нищо, вътрешно съм съсредоточен, но донякъде замаян от сънотворни — обикновено дотогава не ги бях вземал.
Музиката секва, дочува се леко прищракване, лентата е достигнала края си. Възцарява се тишина. Навън бавно вали сняг, покривите на къщите от отсрещната страна са съвсем побелели. Затварям книгата, все едно до съзнанието ми не стига смисълът на онова, което чета. Светлината в стаята е рязка, без сенки. Долита звън на часовник. Може би спя, може би просто съм направил малката крачка от реалността, подвластна на органите на чувствата, до онази, другата.
Не знам, потънал съм в глъбините на неподвижна пустота, лишена от болка, лишена от сетивност. Затварям очи, струва ми се, че затварям очи, усещам нечие присъствие в стаята и ги отварям, облян от силната дневна светлина, на два-три метра разстояние стоя аз самият и наблюдавам себе си, седнал на стола. Аз, който седя, е все още този, който владее реакциите си. Това е крайната точка, оттук няма връщане назад. Чувам се как жалостиво стена и викам.
На няколко пъти в живота си съм обмислял възможността да му сложа край, като се самоубия; някога в младостта си дори инсценирах непохватен опит за това. Но така и не се стремях да превърна тази своя игра в действителност. Прекалено голямо бе любопитството ми, прекалено силно — желанието ми да живея, прекалено устойчив, някак по детински непоклатим, бе моят страх от смъртта.