Такава житейска позиция предполага обаче ясен и надежден контрол върху отношенията с реалността, фантазиите, сънищата. Ако този контрол не е ефикасен, което с мен никога, дори и в най-ранно детство, не се бе случвало, механизмът бива взривен и целостта на личността — застрашена. Чувам своя писклив глас, досущ скимтене на бито куче, и ставам от стола, за да изляза през прозореца.
Не знаех, че Ингрид вече се е върнала у дома. И ето че внезапно изниква моят най-добър приятел и лекар Стюре Хеландер. Час по-късно аз се озовавам в психиатричната клиника на Каролинската болница. Настаняват ме сам в голяма стая, където има още четири легла. По време на визитацията професорът, който я ръководи, се обръща към мен любезно, аз му говоря нещо за срама, служейки си със своя любим цитат, че страхът придава плът и кръв на онова, което го поражда, вкаменявам се от мъка. Бият ми някаква инжекция и аз заспивам.
Трите седмици в болницата преминават приятно. Ние, пациентите, сме непридирчива сбирщина клетници, които, зашеметени от наркотични лекарства, следват без възражения леката програма за деня. Вземат по пет сини хапчета валиум на ден и по две — могадон, всяка нощ. Ако усетя и най-слабите признаци на някакво лошо настроение, отивам при сестрата и получавам допълнителна порция лекарства. Спя дълбоко, без сънища, и по няколко часа се унасям в дрямка през деня.
В промеждутъците изучавам, с жалките остатъци от професионално любопитство, обстановката, която ме заобикаля. Съществувам зад параван насред моята голяма и празна стая, прекарвайки времето главно в четене, но без да запомням какво съм прочел. Всички се храним в малка столова, водим учтиви разговори, които не ни обвързват с нищо. Никой не избухва, не демонстрира бурни чувства. Единственото изключение е мастит скулптор, който една вечер, обзет от лошо настроение, си изпотроши зъбите. Спомням си също тъжното момиче, което непрестанно си миеше ръцете, както и един инак приятен млад мъж, висок два метра, заболял от жълтеница — правеха опити да го отвикнат от наркотиците с помощта на метадон и за тази цел веднъж в седмицата го откарваха в психиатричната клиника „Улерокер“, където и се провеждаше въпросният експеримент, предизвикал оживени спорове. Сред нас беше също и мълчалив възрастен господин, направил опит да се самоубие, като си прерязал китките с ножовка. Една жена на средна възраст с красиво, строго лице страда от превъзбуда на двигателните нерви и без да продума, изминава цели километри напред-назад, разхождайки се по коридора.
Вечер се събираме пред телевизора и гледаме световното първенство по фигурно пързаляне. Телевизорът е черно-бял, картината — размазана, звукът — ужасен, но това няма значение и не предизвиква никакви коментари.
Ингрид ме посещава по два-три пъти на ден, разговаряме спокойно и дружески. Понякога следобед отиваме на кино. „Сандревс“ организира прожекция в специалната зала на компанията и тогава с нас идва младият консуматор на метадон.
Вестници не чета, не слушам и не гледам новинарски емисии. Постепенно и незабележимо изчезва най-верният спътник в моя живот, а именно, несекващото ми безпокойство, наследено и от майка ми, и от баща ми, залегнало в средоточието на моята индивидуалност, мой демон, но също така и мой приятел, доброжелател, който постоянно ме тика напред. Не само болката, а и страхът, съпроводен от чувството за непоправимо унижение, отмира, все по-избледнял, ала сякаш се изпарява и движещата сила на творчеството ми.
Сигурно бих могъл да остана пациент до края на съществуването си — тъй тъжно приятно, безпроблемно и грижливо защитено е то в болницата. Нищо вече не е истинско или важно, нищо не ме тревожи или гнети. Придвижвам се внимателно, реакциите ми са забавени или изобщо липсват, чувствеността изчезва, животът е елегия, звучаща приглушено някъде под акустични сводове в изпълнение на многогласен средновековен хор, припламват кръгли прозорчета, които сякаш разказват истории от далечно минало, лишени от каквато и да е връзка с мен.
Един следобед питам любезния професор дали някога в живота си е излекувал поне един-единствен човек. Професорът се вглъбява в дълбока размисъл и отвръща: „Думата «излекуване» е прекалено силна.“ Сетне поклаща глава и се усмихва окуражително. Минават минути, минават дни и седмици.