Не знам какво ме подтиква да наруша това херметично затворено и надеждно съществуване. Обръщам се към професора с молба да ми разреши да се преместя в болницата „Софияхемет“, ей така, пробно. Той се съгласява, без обаче да пропусне настойчивото предупреждение, че не бива да прекъсвам отведнъж лечението с валиум. Благодаря за разбирането, което проявява, за загрижеността му, сбогувам се с останалите пациенти и им подарявам цветен телевизор за стаята, в която се събират вечер.
И ето, в края на месец февруари аз се озовавам в удобна и тиха стая в „Софияхемет“. Прозорецът й гледа към градината. Мога да наблюдавам дома на моето детство, жълтата пасторска къща, която се издига на хълма. Всяка сутрин се разхождам из парка в продължение на един час. Редом с мен се придвижва и сянката на едно осемгодишно хлапе, това е от една страна приятно, а от друга — донякъде тягостно.
Инак навлизам в период на тежко изпитание. Като протест срещу предписанията на професора, аз тутакси преставам да вземам не само валиум, а и могадон. Ефектът е незабавен. Потискащият страх лумва с ярък пламък, мъчи ме безсъница, бушуват всевъзможни демони и направо ми се струва, че ще се разпадна на парчета от сътресенията, които раздират вътрешността ми. Започвам да чета вестници, осведомявам се за всичко, което е било писано в мое отсъствие, преглеждам натрупалите се писма — някои мили, други не толкова, разговарям с адвокатите си, общувам с приятели.
Това не е нито мъжество, нито отчаяние, а инстинкт за самосъхранение, който, напук или по-скоро благодарение на пълното изключване на съзнанието в психиатричната клиника, е съумял да се подготви за съпротива.
Подемам атака срещу демоните, прибягвайки до способ, доказано ефикасен при предишни кризи: разпределям деня и нощта на строго определени отрязъци от време, всеки от които е предварително запълнен с набелязани занимания или с моменти на отдих. Единствено чрез най-строго придържане към тази моя програма за деня и нощта мога да спася своя разсъдък от страданията — дотам непоносими, че са дори интересни. Накратко казано, възвръщам си стария навик да планирам своя живот в детайли, да го инсценирам с похватите на режисьор.
Благодарение на така щателно изработената схема аз доста бързо въвеждам ред в своя професионален „аз“ и вече мога да изучавам с любопитство своите собствени терзания, които заплашват да ме разкъсат. Започвам да си водя бележки и не след дълго доближавам пасторския дом, кацнал горе на хълма. Някакъв спокоен глас, долитащ отнейде, ме уверява, че моята реакция по отношение на случилото се е хипертрофирана и има невротичен характер, че аз съм възприел изненадващо смирено поведение, вместо да дам воля на гнева си. Признах своята вина, без да съм виновен, жадувам наказание, та колкото може по-скоро да получа опрощение, свобода. Гласът дружески ме иронизира. От кого чакаш опрощение: от данъчните власти? От данъчния детектив Карлсон с неговата риза на цветчета и мръсни нокти? От кого наистина — от враговете си, от своите критици? Ще ти опрости ли греховете Господ Бог? Как си го представяш? Дали Улуф Палме или кралят не ще обнародват комюнике в следния дух: ти си понесъл наказанието си, поискал си прошка и сега си я получил. (По-късно, в Париж, включих телевизора, без да очаквам нещо специално. На екрана се появи Улуф Палме, който на съвършен френски език поясняваше, че цялата тази история с данъците била прекалено раздухана, че първопричината съвсем не е политиката в дадената сфера, провеждана от социалдемократическото правителство, че той бил мой приятел. В този миг изпитах към него презрение.)
Някакъв глух гняв, сподавян и пренебрегван в продължение на доста време, започна да клокочи в най-тъмните улеи на глъбините ми. Добре, нека не преувеличаваме! На вид съм жалък, вечно недоволен и раздразнителен, приемам ласката и загрижеността като естествено отношение към мен, а хленча досущ като разглезено дете. Отвъд привичната организираност и самодисциплина аз съм безпомощен и нерешителен, днес не зная какво ще ми донесе утрешният ден, не умея да планирам нещата си седмица занапред. Как ще се нареди моят живот, как ще потръгне работата ми в театъра и киното? Какво очаква „Синематограф“, любимата ми рожба? А моите сътрудници? Нощем, когато не съм в състояние да чета, цял взвод демони са готови за атака срещу мен. Денем, зад стената на видимия ред, цари хаос, подобен на този в бомбардиран град.
В средата на март се преместваме на остров Форьо. Там тъкмо е започнала дългата борба между зима и пролет: един ден носи ярка слънчева светлина и лек полъх на ветрец, бляскави езерни огледала и новородени агънца, припкащи по местата, където се е разтопил снегът, друг — виелици откъм тундрата, гъст снеговалеж, силно морско вълнение, та вратите и прозорците отново се уплътняват, токът угасва. Оставаме на огъня, напален в камината, на газови печки и транзистори.