Всичко това действа успокояващо. Усърдно се трудя над изследване с работно название „Затвореното пространство“. Придвижвам се опипом по непознати пътеки, които почти неизменно отвеждат към неизвестност и мълчание. Засега търпението ми не се е изчерпало, а освен това писането спада към всекидневната дисциплина.
Нощем вземам могадон и валиум, щом усетя, че опасността от срив е прекалено силна. Сега мога да регулирам количеството, от което се нуждая. Ала завоюваното равновесие е прекалено деликатно.
Ингрид е принудена да замине за Стокхолм по неотложна работа. Предлага ми да я придружа, аз обаче не желая. Тя предлага да извика някого, та да имам компания през дните на нейното отсъствие, ала това е за мен още по-нежелателно.
Откарвам я на летището. По пътя между Форьосунд и Бунге срещаме полицейска кола, наистина необичайна гледка за северната част на Готланд. Обзема ме паника: убеден съм, че идват да ме вземат. Ингрид ме уверява, че греша, успокоявам се и я оставям на летището във Висбю. Когато се връщам у дома в Хамарш, забелязвам, че наскоро е валял слаб сняг. Около къщата личат пресни следи от кола и стъпки. Сега у мен изчезва и най-малкото съмнение, че полицията ме търси. Заключвам и залоствам всички врати, зареждам пушката и сядам в кухнята, откъдето мога да държа под око алеята към входа и площадката за паркиране. Чакам така часове, устата и гърлото ми пресъхват, пия минерална вода и спокойно, но отчаяно си казвам, че това е краят. Безшумно и внезапно се спуска мартенският здрач. Не се мяркат никакви полицаи. Постепенно осъзнавам, че се държа като опасен луд, изпразвам пушката, прибирам я под ключ и си подготвям нещо за хапване.
Все по-трудно ми става да пиша. Не ме напуска безпокойството. До мен стигат слухове, че обвинението в данъчно мошеничество ще бъде снето от мен. По такъв начин цялата история ще се превърне в банален данъчен въпрос. Чакаме, нищо не става. Чета „Ерусалим“ на Селма Лагерльоф и с мъка възстановявам всекидневната организация на живота си. 24 март, сряда, е спокоен и сив ден, в който снегът се топи, а от покрива капе. От стаята си чувам как звъни телефонът. Обажда се Ингрид. Сетне тя хвърля слушалката и се втурва при мен в стаята, облечена е в най-обикновена рокля, на сини карета, която често носи тук, във Форьо. Удря се с дясната си длан по бедрото и извиква: „Делото е прекратено!“
Отначало не усещам нищо, сетне ме оборва умора и пренебрегвайки разписанието си за деня, лягам да спя. Събуждам се след няколко часа. Така изтощен не се бях чувствал, откак веднъж слязох от самолет, чийто мотор се бе запалил, та трябваше часове подред да кръжи над Йоресунд, за да остане без гориво.
Вечерта на вратата се чука. Пристига нашата съседка, добър семеен приятел. Тя поривисто ми подава цвете с думите, че просто иска да поднесе поздравленията си, да изрази своята радост.
През нощта не съм в състояние да мигна. Множество кроежи и идеи, какви ли не, ми пречат да заспя. Опитвам всичко възможно: сънотворно, музика. Сладкиш, шоколад или курабийка помагат, аз ставам и сядам пред писалището си. Трескаво подхващам работата над сюжет за филм, който назовавам „Майка и дъщеря и майка“. Отбелязвам си, че главните роли трябва да изпълняват Ингрид Бергман и Лив Улман.
На 30 март се връщам в Стокхолм, където ме чака куп работа. Започвам — предпазливо, борейки се с непоносимата умора — от най-важното: пускане в производство на „Площад Рай“ на Ула Исаксон и Гунел Линдблум.
На втори април Данъчното управление, презаредило оръдията си, дава залп по борда. В един часа следобед се срещаме с нашия адвокат Ролф Магрел. Бавно и с голямо усилие долавям смисъла на съобщението, изпратено от данъчното. Подир някое и друго време написах статия за цялата тази история и последиците от нея. Ето и съдържанието й.
„На 2 април, петък, моят юридически довереник Ролф Магрел бил «поканен» на разговор в Централното данъчно управление с данъчния инспектор Бенгт Шелен и завеждащия отдел там Ханс Свенсон.
Съобщението, което тези двама господа, направили пред него, се оказало извънредно усукано. Въпреки многобройните опити от страна на господин Магрел той, независимо от търпението, което влагаше, така и не можа да ми обясни всички подробности в него. Основният му смисъл обаче все пак разбрах.