Подобни предположения обаче изобщо не хрумнали нито на детектива Карлсон, нито на прокурора Дрейфалд. Заговорът на Карлсон бе станал факт и четиринадесет минути след извеждането ми от Драматен на следователя се обадиха от първия вестник, за да научат подробности около това сензационно деяние.
И когато сега грандиозно планираната демонстрация на сила и власт претърпя провал, прилагат друга тактика — странна окопна война с примес от заплахи и изнудване. Опасявам се, че подобна стратегия ще продължи и в трудно обозримо бъдеще.
Нямам в излишък нито разсъдък, нито нерви, за да издържа подобна война. Нито пък време.
Ето защо заминавам. Заминавам, за да заснема първия си филм в чужбина, на друг език. Не виждам причини да се оплаквам. За всички, освен за самия мен и за моите близки, случилото се е дреболия, или както биха се изразили в Данъчното управление — «фикция».
Посъветваха ме да подам тъжба срещу вестник «Афтонбладет», загдето ме охули, отразявайки тази история. От това няма да има смисъл, възразих аз. Вестникът, който достига такива низини в сферата на инсинуациите, откритите оскърбления, полуистините и долнопробното преследване на личността, събира критичните бележки на пресомбутсмана със същото радостно настървение, с което индианецът се кичи със скалпове. Предполагам, че всяко общество се нуждае от клоака, подобна на «Афтонбладет». Това, което обаче не е престанало да ме учудва, е обстоятелството, че въпросната клоака е знаме на социалдемократическия печат и че в тази полуразложена камара клетки работят много уважавани и напълно почтени професионалисти.
Съветваха ме съща да подам тъжба срещу прокурора Дрейфалд и да поискам обезщетение за нанесените ми щети (две погубени постановки, всяка по 45000 крони, спиране на производството на филм — около три милиона, психически тормоз — една крона, и поругана чест — още една, та общо три милиона деветстотин и две хиляди крони).
Намирам за безсмислена подобна стъпка. Дилетантството, чувството за дълг и непохватността имат равни дялове в този случай. Това следва да бъде разбрано. Това е шведски феномен. Не е изключено някога да напиша фарс на такава тема. Просто ще кажа това, което казвал Стриндберг, разсърден някому: «Внимавай, мръснико, ще се срещнем в моята следваща пиеса!»“
За публикуването на статията поема грижата Бьорн Нилсон от вестник „Експресен“. Ингрид и аз посещаваме нейната сестра и зет Лешофьорш. На обратния път към Стокхолм минаваме покрай „Ворумс“ — къщата се издига смълчана и пуста в сивия ден в края на зимата, реката чернее, планинските хребети са забулени в мъгла. Минаваме и през Сура Туна, където е погребана майката на Ингрид. Оставаме някой и друг час в Упсала, показвам й къщата на баба на улица Тредгордсгатан, стоим известно време, заслушани в мощния шум на праговете на Фюрисон. Сантименталност и… сбогуване.
За няколко дни отиваме във Форьо. Мъчително, но необходимо. Информирам Ларш-Уве Карлсберг и Катинка Фараго. Те обещават да поддържат живота на „Синематограф“, докато това е възможно. На Велики петък пиша цитираната тук статия, преписвам я пак и пак, чудя се за какъв дявол си давам целия този труд, но гневът ми, който бе такава опора за мен през последните седмици, лумна отново и произвежда необходимото количество адреналин.
На 20 април Ингрид и сестра й заминават за Париж. Прекарвам вечерта със своя приятел Стюре Хеландер. Познаваме се от 1955 година, когато аз — с нескончаемо повръщане и гадене — бях постъпил в неговото отделение в Каролинската болница. Тежах 56 кила, имаше съмнения, че страдам от рак в стомаха. И макар да сме толкова различни, ние се сприятелихме, а дружбата ни продължава да значи много и за двама ни.
В сряда, 21 април, в 16,50 следобед, заминавам за Париж. Когато самолетът се издига във въздуха, изпитвам неудържима веселост и чета приказки на момиченцето, което седи до мен.
Това, което стана впоследствие, не е интересно в светлината на случая. Статията ми излезе в „Експресен“ още на другия ден след заминаването ми и предизвика достатъчен шум и смут. Представители на медиите обсадиха хотела ни в Париж и един фотограф на мотоциклет насмалко не загина, преследвайки колата, която ни откара в шведското посолство. Бях обещал на Дино Де Лаурентис да не правя никакви изявления, тъй като с него планирахме да дадем пресконференция в Холивуд подир няколко дни.