Апартаментът щеше да се освободи едва през септември, затова заминахме за Лос Анжелос с намерението да прекараме лятото там. В Калифорния заварихме непоносима жега, небивала за последните десет години там. Пристигнахме две денонощия преди Еньовден и така и не излязохме от гробовно вледенената чрез кондиционер на въздуха хотелска стая, вторачени в състезанията по бокс, излъчвани по телевизията. Вечерта направихме опит да се поразходим до разположеното наблизо кино. Зноят ни сплеска подобно на рухнала бетонна стена.
На другата сутрин позвъни Барбара Стрейзънд и ни покани на малко парти по бански костюми край нейния басейн. Благодарих за любезността, оставих слушалката, извърнах се към Ингрид и заявих, че заминаваме за Форьо веднага, че там ще прекараме лятото. „Насмешките ще изтърпим!“
Само след няколко часа вече летяхме към Швеция.
Пристигнахме в Стокхолм навръх Еньовден. Ингрид се обади на баща си, който бе събрал роднини и близки в своето стопанство близо до Нортелие. Той ни нареди незабавно да се присъединим към тях. Часът минаваше единадесет, беше топла и мека нощ. Всичко наоколо цъфтеше и ухаеше с пълна сила. И слънцето не залязваше.
Малко преди да настъпи утрото, аз вече се бях отпуснал в бяло легло в стая, изпълнена с аромата на лятото и на прясно измити подови дъски. През прозореца полюшваше клони бреза, те хвърляха сянка и чертаеха дантелен рисунък по светлите щори, шумоляха и шепнеха ли, шепнеха.
Продължителното пътуване беше забравено, житейската катастрофа се бе превърнала в сън, смутил покоя на някой друг. Ингрид и аз разговаряхме приглушено за трудностите, които неизбежно ще съпътстват новия ни живот. Аз казах: „Или ще умра, или ще получа дяволски могъщ прилив на енергия.“
9
Неделен следобед в пасторския дом. Сам съм, очи в очи с неразрешима задача по математика. Камбаните на църквата „Енгелбрект“ възвестяват опело, брат ми е на дневна кинопрожекция, сестра ми лежи в болница след операция на апандисита, родителите ми и прислужниците отидоха в параклиса, за да отдадат почит на паметта на кралица София, основателката на болницата. Пролетното слънце залива със светлина моето писалище, престарелите милосърдни сестри от „Сулхемет“, облечени в неизменните си черни дрехи, пресичат пътя в индийска нишка, полуприкрити от сянката на дърветата. Тринадесетгодишен съм, забранено ми е да ходя на кино заради пропуснат урок по математика — вместо да си пиша домашното, аз се измъкнах да гледам „Залезът на боговете“. Обзет от тъга, от неясен смут на чувствата, аз рисувам в тетрадката си гола жена. За художник не ме бива и по фигурата това си личи. Гръдта е огромна, а краката — широко разкрачени.
За жените знаех съвсем малко, за секса — нищо. Брат ми от време на време пускаше някакви иронични намеци, родителите и учителите пазеха пълно мълчание по този въпрос. Голи жени можеха да се видят в Националния музей или в „История на изкуството“ на Лаурин. Лете току се мярваше разголен задник или гръд. Подобна липса на информация обаче не създаваше особени проблеми, аз бях избавен от изкушения и не се терзаех от прекомерно любопитство.
Един незначителен епизод ми оказа все пак определено въздействие. Семейството ни общуваше с Ала Петреус, вдовица на средна възраст, по произход шведка от Финландия — тя участваше дейно в църковните работи. Заради някаква епидемия, засегнала пасторския дом, се наложи да живея две-три седмици у леля Ала. Тя обитаваше огромна квартира на булевард Страндвеген, откъдето се откриваше изглед към Шепсхолмен и безчет шлепове с дървен материал. Шумът от улицата не проникваше в тихите слънчеви стаи, буквално потънали в завладяващ и будещ фантазията разкош в сецесионен стил.
Ала Петреус не беше красавица. Носеше очила с дебели стъкла и крачеше като мъж. Когато се смееше, а това се случваше често, в ъгълчетата на устата й се появяваше слюнка. Обличаше се елегантно и обожаваше шапки с широка периферия, които трябваше да сваля при посещение в киносалон. Кожата й бе гладка, очите — топли и кестеняви, ръцете — меки. На шията й тъмнееха бенки с различна форма. От нея се излъчваше приятно ухание на екзотичен парфюм. Гласът й бе нисък, плътен, почти мъжки. Харесваше ми да живея при нея, пък и пътят ми до училището се скъсяваше наполовина. Прислужницата на Ала и нейната готвачка говореха само на фински, но затова пък ме глезеха до немай-къде и току ме пощипваха по бузките и отзад.
Една вечер щяха да ме къпят. Прислужницата напълни ваната с вода и прибави в нея някаква ароматична сол. Пъхнах се в топлата вода и примрях от удоволствие. Ала Петреус почука на вратата и попита да не би да съм заспал. Когато не получи отговор, тя влезе. Беше загърната със зелена хавлия, която веднага съблече.