Към другите наказания спадаха забрана да се иде на кино, да се яде, заповед да не се става от леглото, да не се излиза от стаята, допълнителни домашни упражнения, удари с пръчка по ръцете, дърпане на коса, работа в кухнята (която нерядко беше много приятна), изолация за определен период от време и пр.
Сега разбирам отчаянието на моите родители. Едно семейство на пастор води живот като на длан — незащитен от хорски погледи. Домът му трябва винаги да е отворен. Критичните забележки и коментари от страна на енориашите не секват. И татко, и мама бяха перфекционисти, които се огъваха под тежестта на тази неумолимост. Работният им ден беше неограничен, съвместният им живот едва-едва креташе, самодисциплината им обаче бе желязна. И в двамината им синове се изявяваха черти от техните характери, които самите те, родителите, неуморно се опитваха да потискат в себе си. Брат ми не се оказа в състояние да защити нито своята личност, нито своя бунт. Баща ми бе насочил цялата сила на волята си към това да го сломи, нещо, което почти му се удаде. Сестра ни нашите родители обичаха бурно и властно, а тя им отвръщаше със самоунижение и боязлива преданост.
Аз като че се отървах най-леко, защото се изградих като лъжец. Сложих си маска, която почти нямаше нищо общо с лицето под нея, с моя истински „аз“. Но понеже не разбирах, че трябва да разграничавам с максимална отчетливост образа, който създавах за себе си, и своята реална същност, нанесох си вреда, чиито последици даваха отражение и години по-късно както в живота ми, така и в моята творческа работа. На моменти се утешавах с мисълта, че този, който е живял в лъжа, обича истината.
Прекрасно помня как за пръв път излъгах съзнателно. Татко бе станал свещеник в болница, пренесохме се в жълта къща, разположена в покрайнината на големия парк до гората Лил-Янс. Беше мразовит зимен ден. Брат ми, неговите приятели и аз мятахме снежни топки по оранжерията в самия край на парка. Счупени бяха много стъкла. Градинарят веднага заподозря, че ние сме извършили тази пакост, и съобщи на татко. Последва разпит. Брат ми си призна, признаха си и приятелите му. Аз се мушнах в кухнята да пийна мляко. Алма разточваше тесто на масата. През заскрежения прозорец съзирах очертанията на повредената оранжерия. В кухнята влезе Сири и разказа за ужасните наказания, наложени на виновниците. Попита ме дали съм участвал в тази вандалщина — нещо, което отрекох на предварителния разпит (и бях освободен поради липса на доказателства). Ала когато Сири уж шеговито и мимоходом се поинтересува дали и аз съм успял да счупя някое и друго стъкло, тутакси усетих, че тя ми готви капан, и преспокойно разказах, как известно време съм наблюдавал буйството на момчетата, хвърлил съм топка — две, колкото да улуча брат си, а сетне съм си тръгнал, защото ми е било студено на краката. Много добре помня, че си мислех: ето, така се лъже.
Това откритие бе важно. Реших, почти така разсъдъчно, както Молиеровия Дон Жуан — да бъда Лицемер. Не бих могъл да твърдя, че това ми се е удавало винаги в еднаква степен. Понякога бивах разобличаван поради липса на достатъчен опит, понякога се намесваха странични лица и фактори.
Нашето семейство имаше една изключително богата благодетелка, леля Ана. Тя устройваше детски тържества с фокуси и други развлечения, с много лакомства, за Коледа ни носеше скъпи и радостно очаквани от нас подаръци, а всяка пролет ни водеше на представленията на цирк „Шуман“ в Юргорден. Това събитие ме хвърляше в състояние на трескава възбуда: пътуването с автомобил, управляван от униформен шофьор, огромната и ярко осветена дървена къща, изпълнена с тайнствени шумове и миризми, натруфената шапка на леля Ана, екливата музика на оркестъра, магията на приготовленията за спектакъла, ревът на хищници зад червената завеса в дъното на арената… Някой току прошепва, че зърнал лъва в тъмен отвор под купола, клоуните едновременно ни плашат и забавляват. Паметно изживяване, което ме тласка в дълбините на сън. От него ме изтръгват звуците на прекрасна музика: млада жена, облечена в бяло, се носи вихрено на едър бял жребец.
Влюбих се в красивата ездачка. Измислях си игри, в които участваше и тя, назовах я Есмералда (може би така се и казваше). В края на краищата обаче моите фантазии прехвърлиха опасната граница между тях и действителността и аз споделих с моя съсед по чин, Нисе, заклевайки го да мълчи, че родителите ми са ме продали на цирк „Шуман“, че не след дълго ще напусна дом и школо, за да стана акробат заедно с Есмералда, сигурно най-хубавата жена на земята. Още на другия ден моята поетична измислица беше разгласена и осквернена до немай-къде.