И аз, и Ана бяхме самотници. Аз, защото бях особняк, тя, защото бе грозна. Нашите съученици обаче не ни дразнеха, не ни се подиграваха.
Една неделя се срещнахме на утринна прожекция в „Карла“. Стана ясно, че и двамата обожаваме киното, че често и с удоволствие гледаме филми. За разлика от мен Ана разполагаше с немалко джобни пари и аз не се противях тя да ми плаща билета. Не след дълго ме покани в дома си. Апартаментът бе голям, но запуснат. Намираше се на първия етаж в жилищна сграда, обърната с фасадата към Нюбругатан, а разположена на ъгъла с булевард Валхалавеген.
Стаята на Ана бе продълговата и тъмна, с разностилна мебел, изтъркан килим и камина. Край прозореца имаше бяло писалище, което получила в наследство от баба си. Леглото й се разгъваше, а кувертюрата и възглавниците му пъстрееха с ориенталски орнаменти. Майката на Ана ме прие любезно, ала без сърдечност. Външно приличаше на дъщеря си, но устата й образуваше горчива гънка, кожата жълтееше, рядката коса, посивяла, беше тупирана и заресана назад. Червенокосият търговски пътник не се появи.
Ана и аз започнахме да учим уроците си заедно, представих я в пасторския дом, където бе приета, колкото и да е чудно, без възражения. Несъмнено фактът, че тя беше тъй некрасива, се прецени като сигурна гаранция за безопасност спрямо добродетелта ми. Семейството я прие благосклонно, канеше я да обядва с нас в неделя, тя хапваше телешко печено с краставички под подигравателния поглед на брат ми, отговаряше бързо и свободно на задаваните й въпроси, вземаше участие в представленията на кукления театър.
Добродушието на Ана допринесе за намаляване на напрежението в отношенията ми с другите членове на моето семейство.
Те обаче не подозираха едно обстоятелство, а именно — редовните отсъствия на нейната майка по вечерно време, та нашите занимания постепенно преминаха в хаотични, но упорити упражнения в леглото й, поскърцващо с жалостиви тонове.
Бяхме сами, обзети от глад, любопитство и напълно невежи. Девствеността на Ана оказа силна съпротива, а провисналата пружина на кревата допълнително затрудняваше цялата операция. Така и не посмяхме да се разсъблечем и практикувахме, без да сваляме нито една дреха от себе си, като се изключат вълнените кюлоти на Ана. Бяхме небрежни, но предпазливи, най-често се изпразвах някъде между колана за жартиери и мекия корем. Смела и находчива, Ана веднъж предложи да легнем на пода пред камината, така видяла да правят в някакъв филм. Разпалихме огън с помощта на цепеници и вестници, смъкнахме дрехите, които ни пречеха. Ана викаше и се смееше, аз навлязох дълбоко в нея по някакъв тайнствен начин, Ана пак викаше, болеше я, но не ме пускаше. Добросъвестно се опитвах да се освободя от нея. Тя ме обхвана с крака, които сключи на гърба ми, аз потъвах още по-надълбоко, Ана плачеше, сълзи и сополи се размазваха по лицето й, ние се целувахме със затворени уста. „Сега забременях — шепнеше тя. — Усещам, че забременях.“ И пак плачеше през смях. Обзе ме вледеняващ ужас, аз се опитах да я вразумя, повтарях й, че трябва незабавно да се измие, да почисти и килима, оцапан с кръв, както бяхме оцапани и ние.
В същия миг вратата се отвори и майката на момичето влезе в стаята. Седнала на пода, Ана се опитваше да си обуе гащите и да напъха големите си гърди в долната риза, докато аз дърпах пуловера си колкото може по-надолу, за да прикрия няколко тъмни петна около копчелъка.
Госпожа Линдберг ми удари шамар, хвана ме за ухото и ме потътри напред-назад по стаята, после спря, заши ми втори шамар и със заплашителна усмивка ми заяви да не се опитвам да направя дете на дъщеря й. „Иначе вършете каквото искате, само мен не набърквайте!“ С тези думи тя ми обърна гръб и тресна вратата.
Не обичах Ана, защото там, където живеех и дишах, нямаше любов. Навярно в детството си съм бил обграден от много, много любов, ала отдавна бях забравил привкуса й. Не изпитвах любов към никого и към нищо, най-малкото към мен самия. Чувствата на Ана бяха може би не тъй проядени от ръжда. Имаше кого да прегръща, с кого да играе — една неспокойна, капризна и лоша кукла, един хлапак, който дърдореше ли, дърдореше безспир, понякога забавен, понякога глупав или толкова вдетинен, че човек не би му дал четиринадесетте години, които бе навършил. Понякога отказваше да върви с нея по улицата под предлог, че била прекалено дебела, а той — прекалено слаб, та двамата заедно изглеждали комично.
В момента, когато гнетът в пасторския дом ставаше съвсем непоносим, аз я удрях, тя ми отвръщаше, силите ни бяха равни, но злобата ме правеше по-силен и тези наши схватки завършваха най-често със сълзи от нейна страна и с отдалечаване от полесражението — от моя. Винаги се сдобрявахме, веднъж й насиних окото, друг път й цепнах устната. Тя с удоволствие показваше раните си в училище. Щом някой питаше кой я е бил, Ана отвръщаше: „Моят любовник…“ Всички се кикотеха, защото кой можеше да повярва, че хилавият и заекващ син на пастора е способен на такива изблици на мъжественост и темперамент.