Класната наставница прие нещата толкова на сериозно, че изпрати на майка ми писмо, изпълнено с възмущение. Устроиха ми ужасен процес. Бях притиснат до стената, превърнат в посмешище, унижен и опозорен както вкъщи, така и в училище.
Петдесет години по-късно попитах мама дали помни онази история с цирка. Помнеше я много добре. Тогава й зададох въпроса защо никой не се посмя, никой не изпита умиление при такъв изблик на въображение и дързост. Пък сигурно някой е трябвало и да поразмисли защо едно осемгодишно дете иска да напусне дома си, да бъде продадено на цирк. Тогава тя ми отвърна, че с баща ми са имали достатъчно поводи за тревоги около моите лъжи и фантасмагории. Силно обезпокоена, мама се обърнала за съвет към прочутия детски лекар. Той й обяснил с апломб, че от изключителна важност за едно дете е то своевременно да бъде приучено да различава фантазията от реалността. При всеки случай на нагла и явна лъжа следвало да му се налага подобаващо наказание.
От своя страна аз реших да отмъстя на неверния си приятел и го подгоних из двора на училището с финския нож на брат ми. Когато една учителка се хвърли да ни разтървава, едва не я намушках.
Изключиха ме временно от училище, ядох много пердах. Моят бивш приятел се разболя от детски паралич и умря, което ме зарадва. По обичая разпуснаха класа ни за три седмици и всичко се забрави. Аз продължих да си мечтая за Есмералда. Нашите приключения ставаха все по-бурни, любовта ни все по-страстна. И все пак не си губех времето само с фантазии, сгодих се с едно момиче от нашия клас на име Гладис. Така измених на Типан, моята вярна другарка в игрите.
Паркът, в който се намира болница „Софияхемет“, е огромен. Простира се по протежение на булевард Валхалавеген, от едната си страна е обърнат към Стадиона, от другата — към Политехниката, и навлиза дълбоко в гората Лил-Янс. Постройките, тогава все още малобройни, бяха пръснати навред из хълмистата местност.
Тук бродех на воля, тук преживях какво ли не. Особено привличаше вниманието ми параклисът, малка тухлена постройка във вътрешността на парка. Сприятелих се с пазача на болницата, който отговаряше за транспортирането на покойниците оттам до параклиса, и чух от него какви ли не любопитни истории, видях трупове в различни стадии на разлагане. В друга сграда, чийто вход поначало беше забранен, се намираше машинно отделение, разтърсвано от грохота на четири грамадни пещи. Въглищата докарваха с вагонетки и някакви черни фигури ги изсипваха в пламтящите им гърла. Няколко дни в седмицата пристигаха каруци, запрегнати с тежковозни коне арденска порода. Мъже, нахлузили на главите си качулки от зебло, струпваха чувалите, с които те бяха натоварени, пред отворените вратички от стомана. Сегиз-тогиз докарваха тайнствени купчини от кървави човешки органи и отрязани крайници, които хвърляха да изгорят в огъня.
През неделя татко отслужваше литургия в параклиса на болницата, който тогава се изпълваше с медицински сестри в характерно празнично облекло: черни рокли и колосани бели престилки, униформени шапчици, кацнали върху грижливо поддържани прически. Срещу дома на пастора се издигаше „Сулхемет“, приютил престарели медицински сестри, отдали живота си на болницата. Те бяха организирани като в някакъв монашески орден и съществуването им бе подчинено на строги правила както в манастир.
Обитателките на „Сулхемет“ можеха да виждат всичко, което ставаше в пасторския дом. И те не пропускаха възможността да го наблюдават.
Откровено казано, аз с удоволствие и не без любопитство се взирам назад към ранните години на живота ми. Имаше какво да подхранва въображението и сетивата, не помня някога да ми е било скучно. Тъкмо обратното, дните и часовете сякаш експлодираха от забележителни събития, от неочаквани сцени, от вълшебни мигове. Все още мога да се отправям на разходки из пейзажа на моето детство и да усещам отново светлините и ароматите му, да виждам хората и помещенията, да долавям моментите, жестовете, интонациите, формите на предметите. Рядко обаче се натъквам на епизоди, които си струва да се преразкажат, това са по-скоро филми, заснети по каприза на случая, дълги или къси, лишени от идеята за някаква поука.
Преимуществото на детството се състои в безпрепятствения преход от магичното към сутрешната попара, от безграничния ужас към неистовата радост. Предели нямаше, освен тези на запретите и предписанията, ала и те бяха някак неясни, подобно на сенки, най-често дори непонятни. Знам например, че не можех да се оправя с времето, все ми казваха: научи се най-сетне да следиш движението му, нали имаш часовник, нали знаеш какво означава положението на стрелките! И все пак за мен то не съществуваше. Закъснявах за училище, закъснявах за обед, за вечеря. Реех се из парка на болницата, погълнат от разни фантазии, времето спираше, изчезваше, нещо ме подсещаше, че съм огладнял, и в резултат — бурна кавга.