Какво стана по-нататък, не помня добре. Мама седеше на канапето в своята стая, от носа й течеше кръв, тя се опитваше да успокои сестра ми. Стоя в детската стая, загледан в кинопрожекционния апарат, падам на колене и патетично обещавам на Господ да му дам и апарата, и филма, само и само родителите ми да се сдобрят. Моята молитва беше чута. Намеси се църковният настоятел на енорията Хедвиг Елеонора (началникът на татко), те сключиха примирие и безмерно богатата ми леля Ана ги отведе на продължително пътешествие из Италия. Баба пое нещата в свои ръце, редът и илюзорната сигурност бяха възстановени.
Баба живееше през по-голямата част от времето в Упсала, но имаше красива лятна къща в Даларна. Когато — тридесетгодишна — останала вдовица, тя разделила разкошното жилище на Тредгордсгатан на две и се настанила в пет стаи, кухня и помещение за прислуга. В момента на моята поява на белия свят баба обитавала тази част от предишния си дом сама, в компанията единствено на фрьокен2 Елен Нилсон, истинско и монументално олицетворение на Смоланд3, която готвеше вкусно, беше дълбоко религиозна и все глезеше нас, децата. След смъртта на баба тя дойде на работа при мама — обичахме я, но и се побоявахме от нея. На седемдесет и пет години заболя от рак на гърлото, изчисти основно своята стая, написа си завещанието, смени второкласния билет за влака, който й бе купила мама, за третокласен и замина при сестра си в Патахолм, където умря подир няколко месеца. Елен Нилсен, която ние, децата, наричахме „Лала“, бе живяла при баба и нейната дъщеря, майка ни, повече от половин век.
Баба и Лала бяха установили темпераментна симбиоза помежду си, което означаваше многобройни свади и примирения, но взаимната им привързаност не подлежеше на съмнение. За мен големият (може би пък и не толкова голям) апартамент на Тредгордсгатан беше символ на надеждност и магия. Неизброими часовници отмерваха времето, слънчевата светлина играеше по зелената безбрежност на килимите. От огъня в кахлените печки се излъчваше приятно ухание, в комина нещо тътнеше, вратичките на печките поскърцваха. Понякога откъм улицата долиташе звън — минаваше шейна. Камбаните на катедралата призоваваха на служба или известяваха погребение. Сутрин и вечер отекваше отдалеч нежният звън на камбаните на Гунила.
Старовремска мебел, тежки завеси, потъмнели картини. В края на дългия и мрачен вестибюл се намираше интересна стая: в пода при вратата бяха пробити четири дупки, тапетите я обгръщаха в червено, а по средата се издигаше трон от махагон, тапициран с плюш и украсен с медни обковки и орнаменти. Към трона водеха две стъпала, застлани с меко килимче. Щом човек повдигнеше тежкия капак на стола, пред очите му зейваше бездна от мрак и миризми. За да се седне на бабиния трон, беше необходима немалка смелост.
Във вестибюла се издигаше висока желязна печка, излъчваща ухание на тлеещи въглени и нажежен метал. В кухнята шеташе Лала, приготвяше вечерята, хранителна зелева чорбица, чийто аромат се стелеше — топъл и вдъхващ спокойствие — из цялото жилище, встъпвайки в някакъв висш съюз с неясни изпарения от тайната стая.
За едно дребно човече, което едва не докосва с нослето си пода, килимите бяха пропити с миризма на препарат срещу молци, проникващ във всяка тяхна фибра особено през летните месеци, когато те лежат в бездействие, навити на рула. Всеки петък Лала натриваше старичкия паркет със сакъз и терпентин, изпълвайки дома със замайваща смрад. Чворестите, напукани тук-там дъски, миришеха на течен сапун, а линолеума миеха с нетърпима смес от мляко и вода. Хората наоколо също излъчваха истински симфонии от миризми: пудра, парфюм, катранен сапун, урина, полови секрети, пот, помада, енфие, разни храни. От някои лъхаше просто на човешки същества, едните обгръщаха с мирис на сигурност, други — на заплаха. Дебелата леля на татко, Ема, носеше перука, прикрепена към плешивия й череп със специално лепило, на което тя вонеше от глава до пети. Баба пък — на „глицерин и розова вода“, уж някакъв одеколон, купен направо от аптеката. Мама ухаеше на ванилия, когато се сърдеше, мъхът над горната й устна се овлажняваше и наоколо се разнасяше едва доловим мирис на метал. Най-приятно лъхтеше за мен Мерит, куцичката бавачка, свежа, закръглена и рижа. Чудесно беше да се пъхнеш в нейното легло с нос, тикнат в нощницата й от грубо платно.