Работата напредваше от ден на ден с охлювни темпове, прекъсвана от пристъпи на треска, вестибуларни смущения, умора, предизвикана от обезвереност. Сроковете започнаха да стават все по-кратки. Трябваше да се ангажират актьорите. Тогава ми хрумна нещо. Един-два пъти седмично обядвах у моя стар приятел и лекар Стюре Хеландер. Той беше запален любител фотограф. В Норвегия, край Луфутен, бяха снимали „Пан“ на Хамсун, но с мамещо изменено заглавие — „Кратко е лятото“. Хеландер и съпругата му посетили мястото на снимките, понеже се познаваха добре с Биби Андершон. Докторът направил там много снимки. Тъй като обичам да гледам фотографии, той ми изсипа урожая си, съставен главно от изображения на съпругата и планината, но също и други, две от които привлякоха вниманието ми: Биби Андершон седнала пред ламперия от тъмночервено дърво. Край нея — актриса, която хем й приличаше, хем бе различна от нея. Познавах тази млада жена, преди година беше посетила Драматен с делегация от норвежки актьори. Казваха, че е многообещаваща, вече бе играла както Юлия, така и Маргарита. Казваше се Лив Улман.
Потърсих двете дами, които обаче бяха заминали със съпрузите си на ваканция в Югославия, веднага след привършване на снимките.
Когато сезонът в Драматен приключи, аз най-сетне подготвих окончателно сценария и се срещнах с моите актриси, колкото зарадвани, толкова и сепнати от задачата, която им предстоеше.
На пресконференцията отново получих вестибуларни смущения. Когато фотографите настояваха да ме щракнат под някоя бреза заедно с дамите, трябваше да откажа. Не бях в състояние да помръдна. Снимката представя три бледи, сякаш обзети от някакъв страх, лица, наклонили глави наляво. Когато Шел Греде видя тази снимка, каза: „Старата примадона е извела хрътките си на разходка.“
Началото на снимачния период бе уточнено и площадка за екстериорите стана Форьо. Изборът бе лесен. От много години насам изпитвах тайна любов към този остров. Това всъщност е за учудване — израсъл съм в Даларна. Рекичката, планинските хребети, горите и пасищата са пейзажът, вписан в глъбините на моето подсъзнание. А ето че Форьо го измести оттам.
Стана по следния начин: през 1960 година започнах работа над филм, озаглавен „Сякаш в огледало“. В него щеше да се разказва за четирима души на един остров. В самото му начало те изникват от развълнуваното море, обгърнато в полумрак. Исках, без да съм бил някога там, снимките да се направят на Оркни, край бреговете на Великобритания. Продуцентите обаче закършиха ръце, завайкаха се, че това щяло да струва много пари, и ми предоставиха на разположение хеликоптер, с който бързо да огледам шведския бряг. Направих това и се завърнах по-убеден от всякога, че снимките трябва да се правят на Оркни. Администрацията, почти изпаднала в отчаяние, спомена Форьо. Този остров напомнял за Оркни. А щяло и да излезе по-евтино. И по-практично. По-достъпно.
За да приключим с дискусиите по въпроса, в един буреносен априлски ден ние посетихме Готланд, за да огледаме на бърза ръка Форьо и окончателно да решим въпроса в полза на Оркни. Раздрънкано такси ни посрещна във Висбю и през дъжд и сняг ни отведе на пристана на ферибота. След като доста попътувахме по море, ние стъпихме на Форьо. Залитахме по заледените и криволичещи пътища покрай бреговете на острова.
Във филма има кораб, претърпял корабокрушение и изхвърлен на брега. След един завой, покрай стръмна скала, видяхме тези развалини: руски риболовен кораб, досущ такъв, какъвто го бях описал. Старата къща би трябвало да се намира насред неголяма градина със стари ябълкови дървета. Намерихме градината, къщата можехме да построим. Трябваше да има каменист бряг, не след дълго го съзряхме — простираше се чак до вечността.
Таксито накрая ни отведе при обветрените чукари в северната част на острова. Заслонени от бурята, ние се взирахме с просълзени очи в тайнствените изображения на богове, вдигнали тежки чела към прибоя и смрачаващия се хоризонт.
И всъщност не знам какво точно стана. Ако искам да прозвучи тържествено, бих казал, че намерих своя пейзаж, своя истински дом. Ако искам да го обърна на шега, ще река, че в случая имаше любов от пръв поглед.
Споменах пред Свен Нюквист, че бих искал да живея на този остров до края на живота си, че ще си построя къща там, където бе издигната бараката за снимачния екип. Свен ме посъветва да потърся терен по на юг. И там днес се издига домът ми. Построих го през 1966—1967 година.