Добровен беше по произход руски евреин от Москва, списъкът на неговите заслуги бе дълъг, а характерът му (според слуховете) — тежък. Импозантен, винаги учтив, мъж, невисок на ръст, красив, с прошарени слепоочия, които му отиваха. Когато излизаше на сцената или заставаше на диригентския пулт, той се преобразяваше. При нас бе дошъл изключителен европеец, който решително и без церемонии се стремеше към повишаване на художественото равнище на театъра. Това предизвикваше — без изключение — истинско удивление (Какво? Нима може да се говори така на друг човек? Та с какво съм по-лош от него?), сдържан гняв (Хубаво ще го наредя този нахалник!), покорство (Да, дявол е, но Дявол с главна буква!) и накрая пълно обожание (Изумително! Такова нещо нито ние, нито театърът ни сме изживявали досега!).
С тиха радост наблюдавах как този неголям човечец гони едрия Бьоркер по сцената — не един или два пъти, а тридесет. Нашата знаменита певица-алт, прелестната брюнетка Гертруд Полсон-Ветергрен, която се влюби в него до уши, пееше както никога дотогава. Ейнар Бейрон всеки ден биваше обиждан, но с основание. Бавно, ала неотклонно и в правилна посока решителните мерки даваха резултати и от озлобената провинциална „звезда“ се раждаше — не, не певец (чудесата също не са безгранични), но наистина добър актьор. Бързо схванал, че хорът, макар и превъзходен, е зле обучен, Добровен започна да го подготвя — с обич, с огромно желание. Най-приятните си часове той прекарваше именно с хора.
Успях на няколко пъти да вляза в разговор с него и макар моят пиетет, а и езиковата бариера да затрудняваха силно контакта ни, аз все пак нещичко получих от усилието си да го установя. Добровен каза, че се страхува от „Вълшебната флейта“, както от нейното сценично пресъздаване, така и от музикалното. Не му допадаха прекалено усложнените и претрупани с образност декори: сцената, на която някога се е състояло първото представление, не може да е била голяма, представете си само — Тамино и трите Двери; музиката посочва колко крачки са необходими от едната до втората и третата, отделните сцени се сменяли просто и бързо, само в дъното на сцената и отстрани, а нямало и паузи за въвеждане на нови декори. „Вълшебната флейта“ е възникнала в интимен дървен театър с най-елементарно оборудване и фантастична акустика. Хорът пее пианисимо зад сцената: „Pamina lebt noch!“47 Добровен мечтаеше за млади певици, за млади виртуози. Големите арии — медальонната, арията в „до минор“, колоратурите на Кралицата на нощта, обикновено били изпълнявани от прекалено застаряващи „звезди“. А са необходими свеж огън, свежа страст, свежа ревност. Инак се получава смешно, направо нелепо.
В своя филм „Часът на вълците“ аз се опитах да изобразя сцена, която ме бе разтърсила особено силно: Тамино е сам край двореца. Тъмно е, обзет от съмнение и отчаяние, той се провиква: „О, тъмна нощ! Кога ще си отидеш? Кога ще видя аз светлик в дълбоката тъма?“ Хорът отговаря пианисимо от храма: „Скоро, скоро или нивга веч.“ Тамино: „Скоро? Скоро? Или нивга веч. О, вие, тайнствени създания, кажете ми, дали е жива моята Памина?“ Хорът отвръща отдалеч: „Памина, още жива е Памина!“
В тези дванадесет такта се съдържат два въпроса, зададени пред последната граница на живота, но също и два отговора. Когато Моцарт създавал тази своя опера, той вече бил болен, докоснат от диханието на смъртта. В миг на нетърпеливо отчаяние той възкликва: „О, тъмна нощ! Кога ще си отидеш? Кога ще видя аз светлик в дълбоката тъма?“ Хорът отговаря двусмислено: „Скоро, скоро или нивга веч.“ Смъртно болният Моцарт задава въпроса си в мрака. И от този мрак си отговаря сам: Или получава отговор?
Ето и вторият въпрос: „Дали е жива моята Памина?“ Музиката превръща тези простички думи във въпросите: „Жива ли е Любовта? Съществува ли Любовта?“ Отговорът звучи колебливо, но вдъхва надежда посредством едно особено разчленяване на името на Памина: „Па-ми-на, още жива е Памина!“ Тук става дума вече не за името на красива млада жена, а за код на любовта: „Па-ми-на, още жива е Памина!“ Любовта съществува. В света на хората има любов!
В „Часът на вълците“ камерата обхваща панорамно демоните, получили благодарение на музиката няколко мига отдих, и се спира върху лицето на Лив Улман. Едно двойно обяснение в любов, нежно, ала безнадеждно.
Няколко години по-късно предложих на Шведското радио да направим телевизионна постановка на „Вълшебната флейта“. Предложението ми бе прието със съмнение и двоумение. Ако не беше властната намеса и ентусиазма на тогавашния завеждащ-редакция „Музика“ Магнус Енхьорнинг, този филм никога не би се появил на бял свят.