Подът на балетната зала бе също тъй наклонен, както този на сцената. Това бе зле проветрено, пронизано от течения и замърсено помещение. Гримьорните на нивото на сцената бяха просторни и имаха прозорци. Тези, по-горе, не бяха така удобни, а санитарно-хигиенните условия – ограничени до краен предел.
Солидна работна сила бе необходима за построяването, подреждането, товаренето и превоза, демонтирането на декорите. Всъщност всичко беше някаква мистерия. Съвременните постижения на рафинираната електроника функционират по-зле от грубата машинерия на 30-те години.
Въпросната мистерия впрочем има само едно-единствено обяснение: на сцената денонощно се бъхташе постоянна, донякъде поостаряла, донякъде алкохолизирана армия от решителни индивидуалисти, вещи и опитни, на които не липсваха идеи. Те поемаха отговорност. Можеха да работят, знаеха как. Не е изключено да са се редували на смени, нямам представа. Разбира се, на мен ми се струваше, че едни и същи старци дърпат въжетата – сутрин и вечер, денем и нощем, година подир година. Задължителната трезвеност сигурно е била подлагана на изпитания по време на дългите нотни пасажи на Вагнер и протяжното умиране на Изолда, но подробностите от декорите се появяваха и изчезваха в необходимия темп, завесата в дъното биваше спускана и вдигана с онзи изтънчен артистизъм, който е непостижим за какъвто и да било мотор със степенувани скорости. „Летящият холандец“ се носеше по морето, Нил се обливаше в сребриста лунна светлина, Самсон рушеше храма, гондолата на Баркарола се носеше по венецианските канали, летяха птици и феи, пролетна буря сриваше стените на дома на Хундинг и разчистваше пътя на брата и сестрата, опетнени от кръвосмесителна връзка, точно 16 такта преди края на действието.
Макар и рядко, но ставаха провали. Веднъж представяха „Лоенгрин“ с Ейнар Бейрон и Брита Херцберг. Намирах се при осветителите, за да следя моментите в работата им според режисьорските указания в партитурата. Всичко вървеше по програма чак до финала. Лоенгрин изпя своето „Сказание за Граал“. Подреден на тесния нос, врязан в реката, хорът звънко извести, че приближава лебед, запрегнат в прекрасна раковина, която ще отнесе със себе си изрусения герой. Елза, в бяло одеяние, е съсипана от скръб. (Тайно обичах Брита Херцберг, направо изгарях от любов по нея.) Лебедът беше великолепно творение, създадено от Турулф Янсон и ръководителя на техническия отдел – той се плъзгаше, плаваше, извиваше изящната си шия и можеше дори да приплясква с крила.
На няколко метра до брега лебедът с раковината обаче неочаквано се закачи за нещо. Задърпа се, разклатушкан, но не помръдваше оттам. Раковината беше заседнала, излезе от релсите. Лебедът продължи да извива дългата си шия и да приплясква с криле, сякаш катастрофата, постигнала возилото му, изобщо не го засягаше. На едно място Вагнер дава указание, че в определен такт птицата се гмурва и вместо нея изплува по-младият брат на Елза, омагьосан от злата Ортруд. Освободен от магията, той се хвърля в обятията на своята умираща сестра. Лебедът не можеше да се гмурне, тъй като бе захванат от нещо, но братът на Елза все пак се появи. И тук обслужващият персонал от първото ниво бе обхванат от паника. А къде, дявол го взел, изчезна лебедът? Май избързахме да избутаме нагоре младежа, трябва пак да го свалим надолу.
Братът на Елза изчезна, преди да е успял да направи крачка извън отверстието. Сега вече бе налице голямо закъснение от партитурата, младежът отново бе изкачен нагоре, а той, не съумявайки да запази равновесие, се спъна в Елза, почти изпаднала в безсъзнание. Според Вагнер от тавана се спуска гълъб, който с помощта на златен шнур привързва раковината за брега. След като Лоенгрин, съпроводен от елегично прощално пеене на хора, заеме своето място в раковината, гълъбът би трябвало да я изтика в кулисите вляво. Но тъй като сега лебедът не помръдваше от мястото си, а раковината бе заседнала, Лоенгрин, отчаян, хвана златния шнур и напусна сцената при все по-приглушените прощални възгласи на хора. Лебедът пак изви красивата си шия и поразмаха криле. Напълно изтощена, Елза трепереше в обятията на брат си. Завесата се спусна бавно, бавно...
98 Парична единица, въведена в Швеция през ХVI в., отдавна излязла от обращение. В случая Бергман използва наименованието ѝ шеговито. – Б. р.
99 Гениален престъпник, доктор психолог и хипнотизатор, фалшификатор и пр. – герой от три филма на австрийския режисьор Фриц Ланг. – Б. р.
100 Йон-Анд (1889–1941) – шведски художник модернист. – Б. р.