С тиха радост наблюдавах как този неголям човечец гони едрия Бьоркер по сцената – не един или два пъти, а трийсет. Нашата знаменита певица алт – красиво мургавата брюнетка Гертруд Полсон-Ветергрен, която се влюби в него до уши, пееше както никога дотогава. Ейнар Бейрон всеки ден биваше обиждан, но с основание. Бавно, ала неотклонно и в правилна посока решителните мерки даваха резултати и от озлобената провинциална „звезда“ се раждаше – не, не певец (чудесата също не са безгранични), но наистина добър актьор. Бързо схванал, че хорът, макар и превъзходен, е зле обучен, Добровен започна да го подготвя – с обич, с огромно желание. Най-приятните си часове той прекарваше именно с хора.
Успях на няколко пъти да вляза в разговор с него и макар моят пиетет, а и езиковата бариера да затрудняваха силно контакта ни, аз все пак нещичко получих от усилието си да го установя. Добровен каза, че се страхува от „Вълшебната флейта“ – както от нейното сценично пресъздаване, така и от музикалното. Не му допадаха прекалено усложнените и претрупани с образност декори: сцената, на която някога се е състояло първото представление, не може да е била голяма, представете си само – Тамино и трите Двери; музиката посочва колко крачки са необходими от едната до втората и третата, отделните сцени се сменяли просто и бързо, само в дъното на сцената и отстрани, а нямало и паузи за въвеждане на нови декори. „Вълшебната флейта“ е възникнала в интимно камерен дървен театър с най-елементарно оборудване и фантастична акустика. Хорът пее пианисимо зад сцената: „Pamina lebt noch!“102. Добровен мечтаеше за млади певици, за млади виртуози. Големите арии – медальонната, арията в „до минор“, колоратурите на Кралицата на нощта, обикновено били изпълнявани от прекалено застаряващи „звезди“. А са необходими свеж огън, свежа страст, свежа игривост. Инак се получава смешно, направо нелепо.
101 Занаят (фр.). – Б. пр.
102 „Още жива е Памина!“ (Нем.) – Б. р.
В своя филм Часът на вълците аз се опитах да изобразя сцена, която ме бе разтърсила особено силно: Тамино е сам край двореца. Тъмно е, обзет от съмнение и отчаяние, той се провиква: „О, тъмна нощ! Кога ще си отидеш? Кога ще видя аз светлик в дълбоката тъма?“. Хорът отговаря пианисимо от храма: „Скоро, скоро или нивга веч“. Тамино: „Скоро? Скоро? Или нивга веч. О, вие, тайнствени създания, кажете ми, дали е жива моята Памина?“. Хорът отвръща отдалеч: „Памина, още жива е Памина!“.
В тези 12 такта се съдържат два въпроса, зададени пред последната граница на живота, но също и два отговора. Когато Моцарт създавал тази своя опера, той вече бил болен, докоснат от диханието на смъртта. В миг на нетърпеливо отчаяние той възкликва: „О, тъмна нощ! Кога ще си отидеш? Кога ще видя аз светлик в дълбоката тъма?“. Хорът отговаря двусмислено: „Скоро, скоро или нивга веч“. Смъртно болният Моцарт задава въпроса си в мрака. И от този мрак си отговаря сам: но дали не получава този ответ?
Ето и вторият въпрос: „Дали е жива моята Памина?“. Музиката превръща тези простички думи във въпросите: „Жива ли е Любовта? Съществува ли Любовта?“. Отговорът звучи колебливо, но вдъхва надежда посредством едно особено разчленяване на името на Памина: „Па-ми-на, още жива е Памина!“. Тук става дума вече не за името на красива млада жена, а за код на любовта: „Па-ми-на, още жива е Памина!“. Любовта съществува. В света на хората любовта е истинска.
В Часът на вълците камерата обхваща панорамно демоните, получили благодарение на музиката няколко мига отдих, и се спира върху лицето на Лив Улман. Едно двойно обяснение в любов – нежно, ала безнадеждно.
Няколко години по-късно предложих на Шведското радио да направим телевизионна постановка по „Вълшебната флейта“. Предложението ми бе прието със съмнение и двоумение. Ако не беше властната намеса и ентусиазмът на тогавашния завеждащ редакция „Музика“ Магнус Енхьорнинг, този филм никога не би се появил на бял свят.
През своя професионален живот не съм създал много музикално-драматически постановки. По една твърде досадна причина: моята любов към музиката е всъщност несподелена. Страдам от пълна неспособност да запомня или възпроизведа мелодия. Разпознавам я тутакси, но с труд си спомням откъде ми е известна и не мога нито да я изтананикам, нито да я изсвирукам. Това, поне горе-долу да науча наизуст една музикална творба, е за мен равносилно на повдигането на планина. Ден подир ден седя с магнетофона и партитурата – понякога такова безсилие ме парализира, че чак ми се струва обидно.