Слушах Андреа и си мислех за театъра, за себе си, за актьорите. За нашата небрежност, за невежеството ни. За проклетата масова продукция, създавана от нас срещу заплащане, за пари.
В културната ни периферия имаше изтъкнати актьори, лишени от елементарни технически навици. Изцяло осланяйки се на своето неоспоримо обаяние, те излизаха на сцената и подхващаха с публиката нещо като еротичен контакт. Ако отношения от подобен род не възникваха, те изпадаха в паника, забравяха си текста (и бездруго ненаучен както трябва), ставаха разсеяни и дърдореха едва-едва разбираемо – ужас за партньорите им и за суфльора. Това бяха гениални аматьори, творци за един миг, които от време на време демонстрираха ослепителни хрумвания и вдъхновение през цялата вечер, а в промеждутъците – неравномерна сивота, стимулатори, наркотици, алкохол.
Големият Йоста Екман е добър пример в това отношение. Не му помогнаха нито опитът, нито вълшебният чар, нито гениалността. Провалите му са особено забележими във филмите. Кинокамерата разобличава блъфа, пустотата, неувереността, липсата на мъжко начало.
Премиерите му винаги са били великолепни. Но петият спектакъл или петнайсетият? Гледал съм неговия Хамлет в един изцяло делничен ден, в четвъртък. Домашно упражнение по високомерие и необяснимо кривене в усърден диалог с един все по-ужасѐн суфльор.
В продължение на няколко години аз и Кеби наемахме за през лятото къща в стокхолмския архипелаг – на остров Урньо, разположен в северния му край. Внушителната и странна патрицианска вила от камък се издигаше на самия нос, откъдето се откриваше изглед към залива Юнгфруфьерден и към протока на Даларьо. Носът бе отрязан от останалата част на острова от гъста, труднопроходима гора, настъпваща към вилата и вече завзела ягодовите и картофените лехи около нея. В гората цареше влажен полумрак, в здрача проблясваха диви орхидеи, беснееха отровни комари.
В такава твърде екзотична обстановка ние прекарвахме лятото: Кеби, майка ѝ, домашната ни помощничка – немкинята Рози, и аз. Кеби беше бременна и страдаше от неразположение – не опасно, но твърде мъчително, което бе поразило нервните окончания на краката и наречено restless legs109, то се изразява в гъдел в коленете и в пръстите им дотам, че се налага да се раздвижват непрекъснато. Особено тежко бе през нощите, когато безсънието е направо гарантирано.
Кеби, която инак охотно се оплакваше от всякакви дреболии, понасяше страданието си търпеливо, с помощта на дебели руски романи. Тя бродеше безспир из притихналата в сън къща, понякога дори подремваше в движение, та когато се сепнеше, забелязваше, че е извършила неща, за които не е имала ни най-малка представа.
Една нощ скочих от леглото, събуден от трясък и вик на ужас. Кеби бе рухнала на пода – заспала, ходейки, тя паднала от стълбата. Отърва се с уплаха и с някоя и друга драскотина.
За мен обаче инцидентът даде по-тежко отражение. От шока, който ме разтърси, механизмът на съня ми се разстрои изцяло. Безсънието или некачественото спане станаха хронични. Обикновено спя по 4–5 часа – това горе-долу ме оправя. Нерядко, сякаш по спирала, от дълбоката забрава ме измъква някаква непреодолима сила – интересно, къде се крие? И какво представлява всъщност – смътно чувство за вина или непреодолима потребност от контрол над действителността? Не знам, пък и, общо взето, това ми е безразлично. Главното е да се изкара нощта с помощта на книги, музика, сладкиши и минерална вода. Най-тежкият момент е „часът на вълците“ – между три и седем. Тогава пристигат демоните: досадата, тъгата, страхът, отвращението, погнусата. Опитите да бъдат прокудени не дават резултат – напротив, става още по-лошо. Когато очите се уморяват от четене, идва ред на музиката. Притворил очи, аз слушам съсредоточено, предоставяйки на демоните свобода на действие: хайде, елате насам, познавам ви добре, знам как дебнете, лудувате, докато не се изтощите от умора, няма да ви оказвам съпротива. Демоните се разбесняват, после тонусът им спада, те стават смешни и изчезват, а аз заспивам за някой и друг час.