Даниел Себастиан се роди с цезарово сечение на 7 септември 1962 г. Кеби и Андреа Фоглер бяха работили неуморно до последния час. Вечерта след раждането, когато Кеби заспа подир седем мъчителни месеца, Андреа свали от лавицата партитурата на „Вълшебната флейта“. Бях споделил с нея своята мечта да поставя тази опера и тя разтвори партитурата на хорала на Стражите и на Пламтящите шлемове, изтъквайки онова удивително обстоятелство, че католикът Моцарт е избрал хорал в духа на Бах, за да разкрие посланието – своето и на Шиканедер. Като посочи нотите, Андреа рече: „Това вероятно е килът на кораба. Да се управлява „Вълшебната флейта“, е много трудно. А без кил – направо невъзможно. Баховският хорал е именно този кил“.
Прелистихме партитурата отзад напред и се натъкнахме на веселото бягство на Папагено и Памина от Моностатос. „Ето, виж тук – каза Андреа. – Още една мисъл, изразена сякаш в скоби: любовта е висше благо на живота. Любовта е смисълът на всичко живо.“
Една постановка простира разклоненията на своите корени дълбоко във времето и сънищата. Охотно вярвам, че те обхващат специални кътчета на душата. Там са се разположили уютно и зреят като разкошни сирена. Някои с неудоволствие или обратното, често се показват, други изобщо не подават навън и крайчец от себе си, тъй като не виждат защо трябва да участват в непрекъснатото производство.
Запасът от идеи, спотаени надълбоко, и от устремни пориви на вдъхновението започва да се изчерпва. Това не ми причинява никакво чувство на мъка или загуба.
109 Буквално „неспокойни крака“ (англ.). – Б. пр.
20
Направих няколко филма, съмнителни по качество, но които все пак ми донесоха пари. Намирах се в незавидно състояние след краха на грандиозно замисления, ала рухнал проект за произведение, в което аз и Лив Улман трябваше да играем главните роли, а причудливите каменни стълбове на Форьо щяха да служат като декор. Единият протагонист избяга, останах сам на сцената. Осъществих доста добър спектакъл по „Игра-сън“, влюбих се във влюбването на една младичка актриса, изпитах ужас от механизма на повторяемостта, изолирах се на своя остров и обзет от продължителен пристъп на меланхолия, написах сценария за филма Шепот и викове.
Събрах всичките си спестявания, уговорих четирите изпълнителки на главните роли да заложат хонорарите си като дялове срещу участие в печалбата и взех половин милион назаем от Филмовия институт. Това незабавно предизвика негодуванието на много кинодейци, които започнаха да се жалват, че Бергман е изтръгнал залъка от устата на своите бедни шведски колеги; та нали би могъл да си набави средства от чужбина. Такава възможност обаче липсваше. След поредица полууспехи за мен нямаше инвеститори – нито в родината, нито извън нея. Това си беше съвсем в реда на нещата. Винаги високо съм ценял откровената бруталност на кинобизнеса, която отнема необходимостта от колебания в собствената пазарна стойност. В оня момент моята бе равна на нула. Критиците за втори път през живота ми бяха започнали да намекват за край на моята кариера. Колкото и да е странно, мълчанието около мен, или демонстрираното безразличие, не ми оказваше никакво въздействие.
Снимахме филма, изпълнени с настроението на бодра увереност. Бяхме избрали запуснато имение недалеч от Мариефред. Паркът бе обрасъл в достатъчна степен, красивите стаи бяха в ужасяващо състояние – беше ни разрешено да правим там каквото ни хрумне. Осем седмици живяхме и работихме в това имение.
Понякога изпитвам носталгия по киното. Тази тъга е естествена и бързо минава. Най-вече ми липсва съвместната работа със Свен Нюквист. Може би и двамата сме така безгранично вдадени в проблематиката около светлината. Меката, опасната, мечтателната, живата, мъртвата, ясната, мъждивата, горещата, силната, хладната, внезапната, мрачната, пролетната, проникващата, процеждащата се, пряката, косата, чувствената, покоряващата, ограничаващата, отровната, успокояващата, светлата светлина. Светлината.