И още една вечеря в друг ден: моят агент Пол Кохнър, холивудски ветеран, покани няколко престарели режисьори – Уилям Уайлър, Били Уайлдър, Уилям Уелман. Задушевна атмосфера, почти приятелска разкрепостеност. Разговаряхме за ярката, неподражаема драматургия на американските филми. Уилям Уелман разказа как в началото на 20-те години овладявал професията, снимайки парчета от по две части. Най-напред трябвало да се сложат акцентите, при това много бързи. На екрана – прашна улица пред вратите на каубойска кръчма. Кученце на стълбата. Отвътре излиза героят, гали кученцето, мята се на коня си, заминава. Пак от същата врата излиза злодеят, рита кученцето, мята се на коня, заминава. Драмата може да започне. Само за минута зрителят вече е оформил своите симпатии и антипатии.
Малко преди това бях чел книга, предизвикала възхищението ми – „Първичният вик“ на Артър Джанов, труд, твърде спорен и войнстващ. Авторът му се обявява за психотерапия с дейното участие на пациентите и при сравнително пасивна функция на лекаря. Теориите му се отличават със свежест и смелост. Написана е с нерв и завладяващо. Идеите в нея ме запалиха и започнах да работя над 4-сериен телевизионен филм, изграден върху основния замисъл на Джанов. И тъй като клиниката му се намираше в Лос Анджелис, помолих Пол Кохнър да ми уреди среща с него. Артър Джанов пристигна в офиса на Кохнър, придружен от красивата си приятелка. Оказа се строен, почти крехък мъж с къдрави прошарени коси и привлекателно еврейско лице. Между нас възникна мигновен контакт. Тутакси намерихме общ език и без никакво смущение, без да обръщаме внимание на условностите, веднага минахме към главното.
Много години преди това, във Филмовото градче, аз бях посетен от Джеръм Робинс и неговата спътница – много красива жена някъде от Изтока. Усещането, което изпитах при срещата си с Джанов, бе подобно: естествен контакт, лек, но паметен досег, съжаление при раздялата, бурни уверения за следваща среща.
Но от това не излезе нищо, както впрочем никога и не излиза. Селската бергмановска стеснителност, плахост от неконтролируем изблик на чувства (по-добре да се оттегля встрани, да премълча, да избегна...). Животът и бездруго е достатъчно рискован, казвам „благодаря“ и предпазливо се дърпам назад, любопитството е заменено от боязън, от предпочитание на сивия делник, който поне се поддава на надзор и режисура.
Лице срещу лице бе замислен като филм за сънищата и действителността. Сънищата стават реалност, реалността се разтваря и става сън. Дотогава само няколко пъти ми се беше удало да минавам безпрепятствено границата между тях. Персона, Вечерта на комедиантите, Мълчанието, Шепот и викове... Този път задачата се оказа по-трудна. Вдъхновението, необходимо за осъществяване на замисъла, ме подведе. При редуването на сънищата се долавя изкуственост, действителността се пропуква по шевовете. Има някои стабилно направени сцени и Лив Улман се бореше като лъвица. Филмът не се срина само благодарение на нейната сила и талант. Ала дори и тя не бе в състояние да спаси кулминацията – първичния вик, плод на увлечен, но повърхностен прочит. През тънката тъкан прозира творческата резигнация.
Беше започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.
Италианската телевизия възнамеряваше да заснеме филм за живота на Христос. Проектът си беше осигурил финансовата подкрепа на големи магнати. В Швеция пристигна петчленна делегация, за да предаде поръчката. В отговор написах подробно либрето за последните 48 часа от живота на Спасителя. В отделните епизоди се разказваше за някое от главните действащи лица в драмата: Пилат и неговата жена, отреклия се Петър, майката на Иисус – Мария, Мария Магдалена, Войника, изплел трънения венец, Симон Киренски, който носел кръста, Юда, предателя. На всекиго бе посветен отделен епизод, в който стълкновението със страстите Господни унищожава безвъзвратно техния свят и променя живота им. Заявих, че възнамерявам да снимам филма на Форьо. Крепостната стена на Висбю трябваше да се превърне в стената около Ерусалим. Морето в подножието на скалите – в Галилейско. Върху каменистия хълм на Лангхамар щеше да се издигне кръстът.
Италианците прочетоха написаното от мен, поразмислиха и студено го отхвърлиха. След като ми платиха кръгла сума, те повериха филма на Франко Дзефирели. Получи се нещо като красива книжка с картинки за живота и смъртта на Христос, истинска Библия за бедни.