Дните, седмиците и месеците, прекарани при баба, удовлетворяваха вероятно моята натрапчива необходимост от тишина, организираност, ред. Играех си самотно, без да търся компания. Баба седеше край писалището в трапезарията, облечена все в черно, препасана с широка престилка на сини райета. Четеше книга, правеше сметки или пишеше писма, металният писец едва чуто поскърцваше. В кухнята Лала шеташе, напявайки си нещо. Привеждах се над кукления си театър, обзет от сладостен трепет, придърпвах завесата над мрачната гора от „Червената шапчица“ или над празнично осветената бална зала от „Пепеляшка“. Тази моя игра ме правеше господар на сценичното пространство, въображението ми го населяваше.
10 Госпожица (шв.). – Б. пр.
11 Област в Южна Швеция. Жителите ѝ са известни със своята работливост, пестеливост, находчивост и хумор. – Б. пр.
12 Един от символите на град Упсала – камбана от XVI в., подарена на църквата в замъка там от шведската кралица Гунила Биелке (1568–1597). – Б. р.
Неделя е, боли ме гърлото и мога да не ходя на църква. Оставам сам в апартамента. Зимата вече си отива, отвън проникват слънчеви лъчи, които бързо и безшумно се стрелкат по завесите и картините. Масивната маса в трапезарията се издига над главата ми, аз облягам гръб в един от извитите ѝ крака. Столовете около масата и покрай стените са тапицирани в потъмняла златиста кожа, от която се излъчва миризма на старо. Зад мен бюфетът се извисява като стена на крепост, стъклените кани и кристалните чаши искрят на менливата светлина. На стената вляво виси голяма картина с изобразени на нея бели, червени и жълти къщи. Сякаш са изскочили от синята вода, по която се плъзгат продълговати лодки.
Часовникът в трапезарията, който почти достига украсения с гипсови орнаменти таван, бърбори нещо на себе си мрачно и приглушено. Отсам, където съм седнал, виждам салона, проблясващ в зелено. Зелени стени, килими, мебели, завеси, дори палми и папрати в зелени саксии. Различавам статуетката на гола бяла жена с отсечени ръце. Наведена е малко напред и ме наблюдава с лека усмивка. Върху тумбестия скрин със златни обковки и крачета е поставен позлатен часовник под стъклен похлупак. Край циферблата му се е прислонил млад човек с флейта. Плътно до него се кипри дамичка с голяма шапка и широка къса пола. И двете фигурки са позлатени. Когато часовникът отбива дванайсет, младежът започва да свири на флейтата, а момичето – да танцува.
Стаята е озарена от слънце, което сякаш е лумнало в многоъгълните висулки на кристалния полилей, пробягва по картината с къщите, като че изскочили от водата, милва белотата на статуетката. Разнася се звън на часовник, позлатеното момиче танцува, момчето свири, голата жена извръща глава и ми кимва. Смъртта отпуска косата си върху линолеума в затъмнения вестибюл и аз я зървам, мярка ми се нейният жълтеникав ухилен череп, мършавият ѝ тъмен силует се откроява на фона на застъклената външна врата.
Искам да погледам лицето на баба, намирам снимка. На нея са дядо, транспортният началник, баба и тримата ѝ доведени синове. Дядо гледа младата си жена с гордост, тъмната му брада е добре поддържана, личи златната рамка на пенснето, пристегнат е с висока яка, в безупречен предобеден костюм. Вземам лупа и внимателно оглеждам лицето на баба. Очи светли, пронизващи, лице заоблено, упорита брадичка, решително очертана уста, макар и разтегната в задължително тържествената за фотография усмивка. Коса гъста и тъмна, старателно подредена в прическа. Красива не е, но излъчва сила на волята, ум и хумор.
От новобрачната двойка сякаш лъха самочувствието на състоятелни хора: приели сме ролите си и възнамеряваме да ги изпълняваме. Синовете обаче изглеждат някак неуверени, примирени, може би спотаили дух на бунтарство.
Дядо построил лятна къща в Дуфнес, една от най-красивите местности в Даларна, с великолепен изглед към реката, степната шир, пасбищата и кошарите, хребетите, синеещи се иззад други хребети. Тъй като обичал влаковете (железопътната линия минаваше по склона на стотина метра от къщата), той можеше да си седи на терасата и да следи по часовник движението на осемте композиции, по четири във всяка посока, две от тях – товарни. Оттам дядо можел да се любува и на железния мост през реката, чудо на инженерно-строителната техника, негова гордост. Казват, че съм седял на коленете му, но аз не си го спомням. От него съм наследил закривените кутрета, а сигурно и увлечението по локомотиви.
Както вече казах, баба останала вдовица на млади години. Обличаше се в черно, косата ѝ побеля. Децата се изпоженили и напуснали родителския дом. Тя останала сама с Лала. Понякога мама споделяше, че баба всъщност не обичала никого така, както най-малкия си син – Ернст. Мама се опитвала да спечели нейната любов, подражавайки ѝ във всичко, ала по характер бе доста по-мека, та тъй и не успяла.